Двамата влязоха в ритмична крачка. Единият крак увисваше над поредното стъпало, после стъпваше върху него, костите поддаваха примирено под силата на гравитацията, ръката се плъзгаше по парапета, бастунът се преместваше напред и после всичко се повтаряше. Когато наближиха трийсетия етаж, в Джанс се появиха съмнения. Онова, което сутринта изглеждаше като интересно приключение, сега започна да й се струва трудно начинание. Правеше всяка следваща стъпка неохотно, като знаеше колко изтощително ще бъде после да се изкачи обратно.
Подминаха горната водна пречиствателна станция на трийсет и втория етаж и Джанс осъзна, че вижда части от силоза, които й бяха практически непознати. Срамуваше се да признае, че беше минала цяла вечност, откакто се беше спускала толкова надълбоко. И за това време бяха настъпили промени. Строителството и ремонтите не спираха. Цветът на стените беше различен от онзи, който помнеше. Но от друга страна, не беше сигурна доколко може да се довери на паметта си.
Трафикът по стълбището намаля с приближаването им към етажите на Информационния отдел. Това бяха най-рядко населените нива на силоза, където по-малко от две дузини мъже и жени (предимно мъже) работеха в нещо като свое собствено малко царство. Сървърите на силоза заемаха почти цял етаж. Машините бавно се презареждаха с най-новата история след пълното им изтриване по време на бунта. Сега достъпът до тях беше строго ограничен и докато Джанс подминаваше площадката на трийсет и третия, тя беше готова да се закълне, че чува могъщата пулсация на електричеството, което те консумираха. Какъвто и да е бил този силоз или за каквото и да е бил проектиран първоначално, тя знаеше, без да пита и без някой да й е казвал, че тези странни машини са някакъв символ на превъзходство. Захранването им беше постоянен повод за раздори по време на събранията за бюджета. Но необходимостта от почистването, страхът дори от споменаването на външния свят и множеството опасни табута, свързани с него — всичко това осигуряваше на Информационния отдел невероятна свобода на действие. При тях бяха лабораториите, в които се изработваха костюмите, направени по поръчка за човека, чакащ в килията за задържане, и това беше достатъчно, за да ги отдели от всички останали.
Джанс си каза, че причината не беше просто в табуто на почистването и в страха от външния свят. Беше в надеждата. Във всеки член на силоза съществуваше тази неизречена, смъртоносна надежда. Смешна и фантастична надежда. Че може би не за тях самите, но за техните деца или децата на техните деца животът отвън отново ще бъде възможен и че това ще стане благодарение на Информационния отдел и неудобните костюми, излизащи от неговите лаборатории.
Джанс усети, че само от мисълта за това я побиват тръпки — да живее отвън. Обучението от детските години се беше отпечатало трайно в съзнанието й. Може би Бог щеше да чуе мислите й и да я издаде. Твърде често си представяше, че е облечена в костюм за почистване и се озовава в ковчега, в който беше осъдила да прекарат последните си мигове толкова много хора.
На площадката на трийсет и четвъртия етаж тя спря. Марнс се присъедини към нея с манерката в ръка. Джанс осъзна, че през целия ден бе пила от неговата вода, докато нейната манерка си стоеше привързана на гърба й. В това имаше нещо детинско и романтично, но и доста практично. Беше по-трудно да стигнеш своята вода, отколкото да вземеш манерката от раницата на другия.
— Имаш ли нужда от почивка? — попита той и й подаде манерката, в която бяха останали две глътки.
Джанс изпи половината.
— Това е следващата ни спирка — каза тя.
Марнс вдигна поглед към избелелия номер, изписан над вратата. Би трябвало да знае на кой етаж се намират, но сякаш искаше все пак да се увери с очите си.
Джанс му върна манерката.
— В миналото неизменно им изпращах назначенията, които правя, за да ги одобрят. Така са правили и кмет Хъмфрис преди мен, и кмет Джеферс преди него. — Тя сви рамене. — Така стоят нещата.
— Не знаех, че те трябва да дадат одобрението си.