Почуках два пъти, преди да чуя нечии бавни, провлачени стъпки. После вратата се открехна — не с няколко инча, колкото позволяваше желязната верига от вътрешната страна и както обикновено отварят всички жени, а със замах, явно с цел да изненада посетителя. Гледката наистина бе потресаваща.
На прага стоеше момиче, което се подпираше с ръка на касата. Светлината, която проникваше от френския прозорец зад нея, минаваше през коприненото й кимоно и осветяваше пищните й форми. Подстриганите й къдрави като на пудел коси образуваха рамка около лицето й, което притежаваше необикновена красота. Особено изпъкваха черните й очи. В тях имаше нещо толкова пронизително, че на човек му се струваше, че проникват дълбоко в душата, а после решават — ставаш ли за ядене или не, и ако да — до каква степен.
Цяла секунда тя владееше положението и всичко, което можах да направя, бе да изобразя на лицето си една крива усмивка. После успях и да попитам:
— Клио?
— Да, това съм аз, страннико — очите й още един път ме опипаха, а после тя добави: — Струва ми се, че съм ви виждала някъде.
— Казвам се Майк Хамър.
— О, да — от гърлото й се разнесе тих смях. — Вие се мъдрите на първите страници на всички вестници.
Тя свали ръката си от касата на вратата и ме хвана за ръкава.
— Не стойте тук де, влизайте.
Този път моите очи я опипаха. Клио отлично разбра смисъла на погледа ми и се засмя.
— Не обръщайте внимание на тоалета ми — каза тя, — точно рисувам автопортрет. Шашнах ви от пръв поглед, а?
— Много интересно — съгласих се аз. Тя недоволно поклати глава.
— Мъжете като вас живеят твърде дълго на този свят. За тях няма нищо ново. Просто ти се иска да ги пречукаш. — Тя отново се засмя и прокара ръце по косата си. — Затова на мъжете от друг тип това им прави впечатление.
— Не познавам друг тип мъже.
— Да, разбира се.
Тя ме пусна да вляза в стаята и се разположи на една дървена въртяща се табуретка пред статива. Огледах стаята. За разлика от повечето подобни помещения това беше професионално обзаведено ателие. Прозорците и остъкленият покрив имаха напълно съвременен вид и бяха доста рационално разположени, така че да се постигне максимална осветеност на помещението. Всички неща бяха подредени на полици покрай стените. В дъното на ателието цялата стена беше заета от различни уреди за гравиране и резба. По стените бяха окачени картини в рамки, някои бяха оригинали, други — цветни или черно-бели репродукции. На всяка имаше един прост надпис: „Клио.“
— Харесва ли ви?
Кимнах.
— Добра стока.
— Да, по дяволите — каза тя. — Добре печеля, не ми се налага да прося. Не се надявам, че познавате тези картини… нямате вид на човек, който чете модни списания, но така се случи, че ме смятат за една от най-добрите художнички.
Приближих до статива и спрях. Картината, която тя рисуваше, никога нямаше да бъде публикувана от някое нормално списание. Тялото и лицето наистина бяха нейни, но сюжетът… това беше друго. Наистина работата още не беше приключила, но беше напълно ясно що за портрет е това. Това беше една професионална съблазнителка, която обещаваше на всеки мъж всичко, което той поиска, и то не за пари, а именно защото на нея самата й се иска. Цялата беше олицетворение на желанието да дари наслада и самата тя да я изпита, но онзи, който отстъпеше на съблазънта, неизбежно щеше да загине под бремето на безумството, в което тя щеше да го потопи, за да удовлетвори своята собствена похот.
— А това какво е?
— А вие как бихте го нарекли?
— Мога да го нарека натюрморт.
— Улучихте.
— Това няма да ви донесе нари.
— Нима? Сигурно бихте се учудили, ако разберете какво купуват някои клиенти. Но вие имате право, това не е за продан. Понякога се поддавам на своето хоби в паузите между две поръчки. Обаче вие едва ли сте тук, за да говорим за изкуство.
Отдръпнах се от статива и седнах на един стол с права облегалка.
— Познавате ли Грета Сървис?
Отговорът беше мигновен.
— Разбира се, тя известно време живя долу.
— Добре ли я познавате?
Тя сви рамене и каза:
— Дотолкова, доколкото тук изобщо може нещо да се знае. С изключение на старите наематели, тук живеят предимно провинциалисти, които си мислят, че Гринуич Вилидж е район от лявото крайбрежие на Ню Йорк.
— А към кои се числеше Грета?
— Към провинциалистите. Не си спомням откъде беше пристигнала, но работеше някъде като манекенка и се премести тук, защото беше решила, че Гринуич Вилидж е напълно прилично място, а наемът — сравнително нисък.
— А вие какво правите тук? — попитах небрежно аз.