— Аз ли — усмихна се Клио. — Тук ми харесва. Навярно като малка съм се нагълтала с разни невероятни истории за това местенце. Тук сега вече съм от старите, а това означава, че живея на това място около десетина години. Но работата е в това, че не съм като останалите.
— О?
— Печеля добре, затова съм запазила навиците си и обичам хубавото ядене и мога да си позволя да платя една прилична сметка в бара. Така че тук съм нещо като черна овца. Другите ми се присмиват заради хобито ми и отвръщат вирнатите си носове от творбите, които ми носят печалби, но това не им пречи да се нахвърлят върху скъпото пиене и да си тъпчат стомасите и джобовете, когато ми скимне да устроя някое соаре за съседите.
Тя спря и ми хвърли сериозен поглед, а после попита:
— За какво ви е притрябвала Грета Сървис?
— Един приятел иска да я открие. Не знаете ли къде е тя сега?
Клио се замисли малко, а после поклати глава.
— Знаете ли за брат й?
Кимнах с глава.
— Скоро след тази история тя замина. Доколкото ми е известно, никой не знае къде е. Пощата, която идваше на нейно име, беше задръстила пощенската кутия. Така че сигурно не е оставила адрес, на който да я препращат.
— Имаше ли приятели?
— Грета не беше от хората, с които човек се сприятелява лесно. Тя беше… как да кажа… затворена. Виждала съм я няколко пъти с разни мъже, но не приличаше… ами, струва ми се, че те й бяха напълно безразлични. Аз съм на мнение, че я интересуваха само богати мъже.
— Златотърсачка?
— Боже, колко остарял термин! Не, не точно това. Просто тя твърдо бе решила да има пари. Няколко пъти ми каза, че й е писнало да брои стотинките. Намираше ги, но с много труд.
Клио се смъкна от табуретката и изящно се протегна. Ярката коприна на кимоното плътно обви фигурата й.
— Тя беше решително момиче — добави тя. — И някога ще намери това, което търси.
— Но по какъв начин?
— Ако една жена реши да получи нещо, ще намери начини да го направи. И освен това всеки човек си има свои скрити таланти.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
— Ставате циничен!
— Как мислите, може ли някой от наемателите да знае къде се намира сега тя?
Тя ме загледа замислено и каза:
— Възможно е. Мога да разпитам някои от тях.
— Ще ви бъде много благодарен.
Клио се усмихна леко.
— И по какъв начин ще изразите благодарността си?
— А вие какво предпочитате?
— Може би ще се съгласите да ми позирате?
— Не ставам за натюрморт.
— Точно това имах предвид — каза тя с тон, който целеше да ме но дразни.
Засмях се и станах.
— Ще се оплача на шефа ви.
— О, тя ще ви хареса.
— Жени! — казах аз, като тръгнах към вратата и се обърнах.
Клио все още стоеше с гръб към прозореца и в нейния ясно очертан силует се четеше предизвикателство.
— Пак ще намина към вас.
— Много ще се радвам.
Сградата, в която беше живяла Грета Сървис, беше собственост на R.J. Marion Realty Company, която се намираше на Бродуей. Секретарят ме отведе при един оплешивяващ човечец на име Ричард Харди, който завеждаше отдела за помещенията под аренда, които се намираха извън града. Той ме покани да седна и аз накратко го запознах с целта на своето посещение. Той кимна с глава и каза:
— Грета Сървис? Помня я много добре, но се страхувам, че с нищо не мога да ви помогна.
— Не е ли оставила някакъв адрес?
— Не. Пазихме около месец кореспонденцията й, а после я върнахме на подателите. Мислехме, че ще ни извести къде да препращаме пощата й, но не получихме никакво известие от нея. В това няма нищо странно. Някои от тези наематели са доста странни хора, нали разбирате. Те идват, отиват си и никога не искат някой да знае къде са били.
— Не сте ли запазили нещо от кореспонденцията й?
— Не. Но това няма никакво значение, защото от нея нямаше да научите нищо. Това бяха предимно сметки от луксозни магазини, няколко чека от рекламни агенции и цяла камара известия. Тя беше предплатила наема и затова не се занимавахме много с този въпрос.
Благодарих на Харди и излязох на улицата. Небето все още се мръщеше, въздухът беше хладен и чист. Смесих се с тълпата, която беше задръстила тротоарите, и скоро се озовах в офиса си. Когато влязох, заварих Велда да говори по телефона. Накрая тя приключи и остави слушалката.
— Какво разбра?
Разказах й всичко, което бях научил, и взех от масата две папки.
— Какво е това?
— Сведения за Хелън Постън и Максин Дилейни. Помислих си, че могат да ти потрябват. Това са предимно изрезки от вестниците, но в тях пише почти всичко, което полицията знае. Свързах се с някои хора от родния град на Постън, които са я познавали — с директора на училището, инспектора, двама от учителите и с един тип, който й е продал на старо лека кола. Тя е имала добра репутация в училището, но у мен се създаде впечатлението, че преподаването не е било главното нещо в живота й.