Очите му се впиха в лицето ми.
— Някъде съм те виждал преди. Да не си от отдела за борба с незаконна търговия с алкохол?
— Не.
— Жалко. Щеше да си намериш доста работа.
Той замълча и после ми намигна:
— Та къде съм те виждал?
Бръкнах във вътрешния джоб и му подадох визитната си картичка.
— Я виж ти! — каза той. — Знаех си, че съм те виждал някъде. Е, какво търсиш тук?
— Ами цяла нощ търсих, по-точно опитвах се да открия Грета Сървис.
— А защо не ме попиташ мен за нея?
— Познаваш ли я?
Момъкът изправи рамене и се изпъчи.
— Понякога идваше тук. Струва ми се, че живееше някъде наблизо. Какво, да не е забъркала някоя каша?
— Засега нищо не зная. Брат й я търси.
— Онзи, когото окошариха ли? Ей, ама това беше твоя работа, нали така?
— Да, аз го накиснах. А сега той иска да открия сестра му.
— Отдавна не е идвала тук, момче. Тя се премести някъде, но после въпреки това идваше. Веднъж се появи тук с някакъв туземец.
— Какво?
— Носеше ужасно смешна шапка, а тя го гледаше влюбено. Момчето явно не беше американец, имаше мангизи и не беше стиснато, но после тя започна да го ръси заради старите си приятели и той я разкара.
— Познаваш ли този топ?
Барманът взе парцала и започна да бърше плота.
— По дяволите, че кой тук познава някого? Всички си приличат. По-голяма част от тази публика плаче да отиде зад решетките. Сега се опитвам да не забелязвам никого. Мъча се да стоя настрана от всичко това.
— А виждал ли си я с някой друг?
— Няколко пъти идва с тукашните момчета, но в това няма нищо странно. Седеше с тях на по едно питие. Не мога да кажа, че съм я виждал с някой особено забележителен, освен с онази кука.
Той взе чашата ми, смеси и постави пред мен поредния коктейл. Когато отпих, кимна с одобрение и продължи:
— Между другото, веднъж, когато наминах към заведението на Лю Мичи, след като бях затворил моя бар, я видях там с някакъв чужденец и една привлекателна дама. Тогава онзи не носеше такава идиотска шапка, но си беше истинска кука.
— Как така?
Той направи жест с ръка и каза:
— Ами нали разбираш, един такъв тъмнокож, с черна коса, може да е бил индиец или нещо такова. Бяха весели, смееха се и си говореха. А мадамата сия биваше, онази, която беше с тях. Страхотно парче. И беше облечена страшно шик. Навярно беше от онези туристи, които се явяват тук разголени, като че ли са на бал в Риц.
— Помниш ли кога беше това?
Барманът се намръщи, потъна в размисъл и каза:
— Отдавна. И ми се струва, че оттогава не е идвала повече. Навярно е заминала някъде.
Довърших питието си и хвърлих на бара няколко долара.
— Добре, нямам повече работа тук. Благодаря ти за информацията.
— Няма за какво. Идвай, когато поискаш. Понякога тук става доста весело.
— Мога да се обзаложа — ухилих се аз.
На улицата гъмжеше от народ. Бяха наизлезли онези нощни птици, които отиваха в баровете и ресторантите, където можеха да си седят по на едно кафе или на една бира и да си говорят за нещо, които само те си разбираха.
Две патрулни коли се движеха бавно по платното и ченгетата внимателно проверяваха всяко съмнително място, където би могло да се случи нещо неприятно. Никой не им обръщаше внимание. Стигнах до Седмо Авеню, завих надясно и тръгнах към паркинга за таксита.
Тогава видях Клио. Тя седеше в един бар на ъгъла на улицата. Бутнах вратата и влязох. Седнах до нея.
— Здрасти, Велики — каза тя, като вдигна очи от вестника.
— Да нямаш очи и на гърба?
— Не, но имам много развито периферно зрение.
Тя сгъна вестника, засмя се с гърлен смях и го бутна настрани.
— Още ли бродиш по нашия край?
— Но не така, както в доброто старо време, Клио.
— Всичко се променя. Научи ли нещо за Грета?
— Много малко. Не е оставила много следи след себе си…
Повиках бармана и му поръчах „Четири рози“ и джинджифилов ейл.
— Не знаеш ли за кого е работила? — обърнах се отново към Клио.
— Тя беше регистрирана на много места. Знаех, че работи на няколко места и печели достатъчно. В повечето случаи това бяха места на манекенки в магазини за женски дрехи. Веднъж я пратих при Далси…
— Кой?
— Далси Макинес, моята шефка. Тя е редакторка на едно модно списание на Проктър Груп. Пари, изискано общество, международни събития в света на модата. Само за онези, които си купуват рокли за по три хиляди долара. Грета се срещна с нея, но с това всичко приключи. Тя има твърде земна външност, а момичетата, които работят в Проктър трябва да са плоски като дъски и с дълги крака. На снимките Грета изглеждаше доста апетитно.
— Кажи ми нещо — прекъснах я аз. — Колко си докарват тези момичета?