— Ако влезе в първите двайсет, може да стигне и до петдесет хиляди на година. В противен случаи взимат по стотина-двеста на месец в продължение на няколко години, докато притежават свежо личице, и единственото, на което могат да се надяват, е да стане някакво чудо или да се омъжат за някого.
— А какво ще кажеш за себе си, малката? Клио отново се засмя дълбоко и каза:
— Аз сама си правя моите чудеса. Що се отнася до мъжете, след два неуспешни брака сега се спирам само на онези, които ми харесат.
— Все някога ще се влюбиш.
— Ще се помъча да е заради такъв като теб — каза тя, наведе се и ме ощипа по ръката. — Имай предвид, че принадлежа към типа агресивни жени.
Отпих от чашата си и я оставих настрани.
— Мислиш ли, че Грета би могла да замине с някой мъж?
Тя сви устни и поклати глава.
— Тя имаше наум нещо по-важно от мъж, вече ти казах. Интересуваше се от пари и е достатъчно умна, за да ги получи.
После замълча малко и вдигна чашата.
— И докъде мислиш да стигнеш в издирванията на Грета?
— Сам не зная, момичето ми, тя има много голям аванс.
— Знаеш ли, този град има една интересна особеност — рано или късно винаги се натъкваш на някой познат. Може някой от тукашните да я е срещал. Ако това наистина е толкова важно за теб, можем да обиколим едно-две места, където тя ходеше.
— Днес изпих достатъчно.
Клио допи питието си и се смъкна от стола, като прошумоля с роклята си. На устните й играеше дяволита усмивка.
— Знаеш ли, Велики, малката Грета имаше специфичен вкус: тя много си падаше по чудаците интелектуалци.
— Да вървим — казах аз.
Ако тук се появеше призрак, това не би учудило никого. Церемонията по представянето не интересуваше никого. Цигареният дим висеше във въздуха като смог и някои от присъстващите вече бяха потънали в света на мечтите с помощта на нещо доста по-силно от цигарите. Двамата с Клио няколко минути бродехме между посетителите, после тя се наведе към ухото ми и прошепна:
— Това е ежеседмичното събиране на клана, Велики. Грета много често идваше тук. Някои от тях трябва да я познават. Върви и души! Може би ще се натъкнеш на някого. Направи ми знак, когато решиш, че ти стига.
По-голямата част от двайсетината, натъпкани в жилището, се бяха разположили по пода и слушаха воя на двете китари, на които свиреха момчетата, седящи до прозореца. Едно късо подстригано момиче с тесни джинси пееше песен, в която изливаше разочарованието си от околния свят. Очите й бяха плътно затворени, ръцете й — свити в юмруци, цялата й поза изразяваше протест. След като обиколих два пъти цялата компания, аз се предадох и се присъединих към двете момчета, които седяха в кухнята пред импровизирания бар и за разнообразие се почерпих доста обилно. Зад бутилките се мъдреше голяма стъклена купа, пълна до половината с различни дребни монети и няколко самотни долара, с които трябваше да се спонсорира увеселението. Извадих една петарка и я хвърлих в купата. Младежът с брадичката се ухили и каза:
— Я виж ти, сред нас имало банкер. Той вдигна чашата си в приветствен тост.
— Ние те поздравяваме. Не е много често явление да се видят тук толкова достойни банкноти.
Намигнах му и отпих от чашата си.
— Чудесно събиране — казах аз.
— Смърди. Беше много по-добре, когато тук идваше едно маце, което танцуваше ориенталски танци.
Той подръпна брадичката си и направи гримаса:
— Харесват ли ти такива неща?
— Не.
— Нямаш и вид на такъв.
— Затова пък мога да ви прочета първите десет реда от „Гънга Дин“ — казах аз.
Той се засмя сухо и отпи огромна глътка от една бутилка с бира.
— Сигурно остарявам. Такива като теб са по-лесни за разбиране. Скоро ще стана на трийсет и четири, а още се влача в колежа, само че ролята на първокурсник вече не ми отива и започвам да си мисля, че в края на краищата моят старец сигурно е бил прав… Трябваше да започна работа в неговата фирма. Когато започваш да проумяваш всичко това, целият ти ентусиазъм започва да се изпарява.
Той замълча и се замисли.
— Може би трябва да започна от брадата? Дали да не я обръсна?
— Съветвам те и да се подстрижеш.
— Тогава студентската шапка ще ми бъде широка — засмя се той. — Как попадна тук?
— Клио ме доведе.
— А, да, мацето с пищния задник. За нея се разказват какви ли не истории, но аз мисля, че всичко това са дрънканици. Нито един от тези, дето се мотаят тук, не би се отказал от такова парче. Ти вече опита ли я?
— Не.
— Ха! Интересен отговор. Всеки друг на твое място би излъгал. Поне каниш ли се да го направиш?
— Засега не съм мислил по този въпрос.