— Работих.
С няколко думи й разказах всичко, което бях научил, като подчертах, че Грета Сървис е била приятелка с Хелън Постън. Велда си водеше бележки, лицето й беше станало сериозно.
— Искаш ли да изясня това?
— Да, поразпитай познатите й. Те, разбира се, помнят тази история със самоубийството. Ако се наложи, бутни нещо. Трябва да минеш за репортер, който проверява получените сведения. Само че внимавай.
— Като теб ли?
Тя ме ръгна с лакът. Погледнах я. Дразнеща усмивка играеше в ъгълчетата на устата й.
— Окей, няма да те упреквам — каза тя. — Само че можеше поне да си облечеш чиста риза, която да няма следи от червило.
— Устройвам представления — отговорих.
— Да, наистина. Понякога ми се струва, че с удоволствие бих те убила.
Тя сипа кафе в спуканата ми чаша и попита:
— За какво мислиш?
— Някои неща вече се изясняват. Грета Сървис се е появявала в друг район с пари. Но като че ли не си е намерила работа, а богат покровител.
— Точно това мисли и завеждащият отдел кредити от магазина. Не си ли прегледал с Пат заявките за изчезнали?
— Няма смисъл. Кой може да я търси? Хари се обърна направо към мен, сега само ни остава да проверим местата, в които тя може би прекарва времето си.
— Дали ще я разпознаят по снимката, която Хай ти даде? Не е много добра.
— Не, но зная откъде можем да вземем много добра снимка на Грета Сървис.
Велда взе кафето си и седна на страничната облегалка на креслото ми.
— И аз ще се занимавам с всичко това, докато ти безобразничиш? Това ли имаш предвид?
— Ами нали за това те държа тук, бейби — весело казах аз.
— Ще те науча аз — закани се тя.
— Ще видим. Пат обажда ли се?
— Не, но се обади Хай. Отложил е с няколко дни заминаването си за Маями, за да напише една-две сензационни статии по повод убийството на Мич Темпъл. Няма да е зле да му се обадиш.
— Окей.
Допих кафето си и посегнах към шлифера.
— Ще дойда след обяд.
— Майк…
— Какво?
— Тези бодита…
— Не се бой, не съм забравил. И разбирам, че неслучайно са убили Мич Темпъл. Пат непременно ще разбере нещо, което ще го доведе до вярна следа. А веднага щом той открие нещо, ще разбера и аз.
Проктър Груп се намираше на горните етажи на един нов четирийсететажен небостъргач, който неотдавна беше построен на Шесто Авеню. Това бе истински храм от стъкло и бетон, издигнат в чест но комерческия бог, в който цареше стерилната атмосфера на болница. В хола бе окачен списък на съвета на директорите. Далси Макинес присъстваше в него като директор на модния отдел и офисът й се намираше на последния етаж. Качих се в асансьора заедно с половин дузина жени, които ме разглеждаха с любопитство. Струваше ми се, че си разменят разбиращи погледи, когато натиснах копчето на горния етаж.
Да, това бе истинско женско царство. Беше декорирано в пастелни тонове, пердетата на прозорците издаваха чисто женски вкус и елегантност, а дебелият бледозелен килим на пода заглушаваше шума от стъпките ми. По стените на приемната бяха закачени скъпи маслени картини, но ми се струваше, че нещо липсва.
Двамата случайни представители на мъжкия пол, които видях в приемната, ми приличаха на нещастни малки мишки в дом, който гъмжи от котараци, или поточно — от котарани. Те се усмихваха угоднически на властните представителки на слабия пол, гордо носещи своите шапки на главите си, които приличаха повече на корони. Те старателно изпълняваха нищожните си задължения и с благодарност приемаха небрежните кимвания на своите началнички, като непрекъснато повтаряха: „Благодаря ви, благодаря ви.“ Това дяволско място беше истински харем, а тези двамата — неговите евнуси. Единият от тях ме погледна така, сякаш бях беден търговец, който се е осмелил да се приближи до вратите на царския дворец, и вече се канеше да ме попита какво търся тук, когато изведнъж улови неодобрителния поглед на секретарката на приемната и веднага се отдалечи, без да каже нито дума.
Секретарката беше сурова жена с железен поглед и рязко очертана уста. Приличаше на надзирателка в пансион за девици. По израза на лицето й човек можеше да разбере, че не е сговорчива и склонна да прави компромиси. Това бе истинско куче пазач и нейно задължение беше не да посреща любезно посетителите, а да ги лишава от каквато и да била смелост. Костюмът й бе нещо средно между военна униформа и женска дреха, а в гласа й звучеше враждебност.