— Не е зле. Това все пак е нещо.
— Да, но това е всичко, с което разполагаме. Момичетата, които печелят парите си по този начин, рядко използват истинските си имена. Затова засега задържаме тялото. Тя има някакъв далечен роднина в Орегон, който обаче не иска да има нищо общо с тази работа. Така че изобщо не сме помръднали от мястото си.
— А по въпроса с Постън. Изясни ли се нещо?
— Само това, което знаеш.
— Не се мъчи да ме убеждаваш, че не търсиш възможните източници на отровата, с която вероятно е била отровена.
Пат омекна и ми се усмихна.
— Мозъкът ти щрака, Майк — каза той. — Разбира се, че работим по този въпрос. Съобщихме навсякъде във Вашингтон, но надеждата да попаднем на някаква следа е толкова малка, че изобщо не се надявам да получа някакъв отговор. Нашият съдебен лекар се свърза със свои колеги, които имат същото хоби. Надява се, че ще могат да му помогнат с нещо в случай, че знаят кой внася такива неща.
— В цялата тази работа има някакъв странен сексуален оттенък — казах аз.
— Но не от такъв род…
— До този момент не мога да разбера къде е връзката. За щастие вестниците са на наша страна.
— А какво ще стане, ако те първи разберат всичко?
— Ще се вдигне невероятен скандал. Но аз мислех, че работиш заедно с вестникарите?
— Разбира се — казах аз.
— В такъв случай защо дойде тук? Именно това ме интересува преди всичко.
— Спомняш ли си Хари Сървис? — попитах аз. Пат кимна.
— Той иска да открия сестра му. Дълго време не е получавал никаква вест от нея.
— Какво!? Иска ти да се заемеш с това? Така ли?
— Пат, знаеш, че той е от хората, които няма да се обърнат за помощ към полицията.
— Как се е свързал с теб?
— Ще приемем, че не си ми задавал този въпрос.
Пат ме погледна с поглед, пълен с недоволство, и каза:
— Добре, добре. И какво искаш от мен?
— Нужно ми е разрешение да се срещна с Хари. Някой от твоите началници може ли да направи това в името на старата ни дружба?
— Само не и за теб.
— Мога и сам да го уредя, ако се наложи.
— Зная, че можеш, но по-добре недей. Ще видя какво мога да направя.
Той ме погледна изпитателно и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.
— Я ме чуй, приятел. Кажи ми истината. Хари сам ли се свърза с теб?
— Ако не вярваш, ще ти покажа как е успял.
— Не, не си струва.
— Защо?
— Защото ако инициативата е била твоя, ще нарека това намеса в моите служебни задължения.
Смехът ми не прозвуча особено убедително, но Пат, струва ми се, повярва.
— Познаваш ме — казах аз.
— Точно затова се тревожа.
Завеждащият информационния отдел на вестника беше сгърчен старец, който някога, когато старостта е била още твърде далеч, се е числял към един от най-добрите репортери. Беше доволен, че може да прекарва времето си артифактите на журналистиката, като постоянно се оплакваше от младото поколение и колко лесно било сега всичко.
— Здрасти, Биф — подхвърлих аз и той закуцука към мен, като наместваше в движение очилата на носа си.
— Проклет да съм! Майк Хамър в цялото си великолепие!
Той ми протегна сбръчканата си ръка и аз я поех.
— Много мило от твоя страна, че си наминал да видиш стареца — каза той с усмивка. — Доста епитети употребих навремето но твой адрес.
— Да, и някои от тях бяха доста ласкави…
— Със стратегическа цел — засмя се той. — Ти винаги си бил отчаян, човек. Но как все пак успяваш да се измъкнеш сух от водата, по дяволите!
— Това си е моя стратегия — отвърнах му.
Той заобиколи бюрото и запали един смачкан фас.
— С какво мога да ти помогна, Майк?
— Неотдавна тук е идвал Мич Темпъл… Той се закашля и ме погледна учудено.
— И ти ли се занимаваш с това дело?
— До известна степен. Можеш ли да пазиш тайна?
— Разбира се, не съм дрънкало.
С няколко думи му разказах за срещата си с Мич Темпъл и изказах съмнение, че може да е свързана с делото, по което сега работя. Биф разбра, че му разказвам само част от това, което зная, но то се разбираше от само себе си и той не можеше да ми се обиди. Знаех, че когато си тръгна, щеше да довърши сам цялата картина.