— Става въпрос за онова нещо, с което беше облечена — каза той.
— Е и какво?
— Спомняш ли си блондинката, която измъкнахме от реката миналия месен… учителката от Небраска?
— Смътно. Четох във вестниците. Какво общо има това с нея?
— Тя беше облечена в също такова потресаващо боди, както и тази, само че черно.
Аз мълчах и той ме погледна над ръба на чашката за кафе.
— Случаят беше регистриран като самоубийство, но сегашният ни съдебен лекар има много интересно хоби — колекционира убийства, предизвикани от отравяне с химични вещества. Та той мисли, че са я отровили.
— Той мисли? Нима не е правил аутопсия?
— Разбира се, че е. Но тялото беше престояло във водата пяла седмица и той не успя да открие никакви конкретни следи от това, което може да е причинило смъртта.
— Тогава какво е предизвикало съмненията му?
— Характерната деформация на венците, която е общ признак при всички случаи на отравяне. Но той не можа да определи точно, защото тялото твърде дълго е било във вода, замърсена с отпадъци от завода за преработка на химикали, намиращ се близо до мястото, където е било открито. Искаше да направи някои подробни анализи, но възможността да установи нещо определено беше доста съмнителна, а уликите — толкова неопределени, че трябваше да предадем тялото на момичето на родителите му, които по-късно го кремираха.
— Имаш ли нещо определено предвид? — попитах го отново аз.
— Ако съдебният лекар е прав, има и още нещо. Той мисли, че това е била бавнодействаща отрова, която предизвиква много болезнена смърт. Използват я някои племена от Южна Америка, за да наказват своите съплеменници, извършили някакво престъпление, което се приема като сериозно нарушение на техните табу.
— Мъчение?
— Именно — каза Пат, поколеба се за секунда и после добави: — Имам странно предчувствие. Не ми харесва, когато ти си замесен.
— Хайде, Пат, но какъв начин мога да бъда замесен. Предадох ти веднага всичко в твои ръце.
— Добре, нека бъде така. Сам знаеш как вестниците предъвкват всяка работа, с която си свързан. Днес за тях е богат ден. Винаги им създаваш работа.
— Безпокоиш се заради новата администрация?
— Братко! — избухна Пат. — Много добре знаеш, че сме с вързани ръце от политиката и постоянната снизходителност на съда. Да се работи в тези условия е равносилно на това да се разхождаш по минно поле без детектор.
Хвърлих една банкнота на масата и посегнах към шапката си.
— Не се тревожи за мен — казах на Пат. — И ми се обади, ако научиш нещо по-определено.
Пат ми кимна и каза:
— Разбира се.
Но в гласа му не звучеше увереност.
Влажната утрин над Ню Йорк беше сива, пропита от речната мъгла, в която като че ли се бяха разтворили саждите и прахът — тези продукти от белите дробове на големия град. По улиците вече се бяха появили първите минувачи и скоро градът закипя като истински мравуняк. Като че ли никой не обръщаше внимание на градския шум, в който еднакво бързо умираха и звуците на радостта, и звуците на тъгата. Всички живееха и се движеха по навик, по утъпкани пътища и никой не можеше да се измъкне от този капан, в който сам се беше натикал.
Гледах от прозореца на офиса си и виждах един дремещ звяр, пълен с бълхи и кърлежи, на които той не обръщаше никакво внимание, докато не усетеше някое по-силно ухапване. Едва тогава се събуждаше, за да хване и накаже нарушителя на спокойствието му.
Вратата зад мен се отвори. Усетих слабия гъделичкащ аромат на „Черна коприна“, който лекото течение откъм хола донесе до мен. Обърнах се и казах:
— Здравей, котенце.
Велда ми хвърли нежен поглед, с който искаше да ми каже, че нещата между нас са си както преди, и остави шумно върху масата сутрешната поща. Тя винаги ме изненадваше. Моето мило момиче, моята забележителна красавица, моята елегантна кукличка. Разкошни златни коси, падащи по раменете, дрехи, които не скриваха великолепната й фигура — широки рамене, стегнати гърди и прекрасни крака на танцьорка, които като че ли се движеха в такт с някаква тайнствена музика. Тя бе самата женственост. Но също така и опасна: ушитият по поръчка костюм, който носеше под мантото си, криеше под себе си един браунинг, а в джоба на сакото й имаше удостоверение от същата агенция, както и моето.
Колко е хубава — помислих си. — И какво говедо съм аз!
Не биваше толкова дълго да протакаме женитбата. Вече бяхме доста близки. Тези страстни устни се бяха впивали не един път в моите и аз бях потъвал в омаята на дълбоките й кафяви очи.