Тя сама ми се обади в три часа през нощта, като ме изтръгна от прегръдките на кошмара.
— Майк?
— Слушам те, рожбо. Казвай какво има.
— Не зная колко е важно, но тази сутрин се запознах с някои хора на автогарата.
— С кого?
— С едно момиче. Тя плачеше в дамската тоалетна и аз се опитах да разбера какво става. Когато накрая момичето се успокои, ми каза, че е заседнало в този град и няма възможност да се върне в Ню Йорк.
— По дяволите, скъпа, това е много тъжна история за сукалчета. Колко пъти ще ти…
— Ще ме слушаш ли! — Изтегнах се на леглото и я помолих да продължи. — Изведох я навън, почерпих я едно кафе и успях да измъкна от нея цялата история. Вчера я докарал някакъв мъж, когото тя забърсала в някакъв бар в града, когато се намирала в малко приповдигнато настроение. Казал й, че ще я заведе на някакъв голям купон, в сравнение с който развлеченията в Ню Йорк щели да изглеждат като детска забава. По пътя й съобщил, че работи в една от посолските резиденции и че прекрасно знае как трябва да изглеждат нещата в едно истинско шоу. Постепенно тя изтрезняла и новият й приятел започнал все по-малко да й харесва. Отначало приказките му я ядосали, а после се изплашила. Един-два пъти той спирал колата и започвал да й досажда, но за щастие движението било доста оживено. Тя се борила с него, но не успяла да избяга. И той през цялото време казвал, че шефът му може да накара всяка жена да върши всичко както трябва. Достатъчно е да й тегли един бой или да й причини болка и тогава тя може да направи всичко. По това време тя вече била изпаднала в истерия. Стигнали до Бредбъри и той спрял да зареди. Нямал пари за бензин, затова оставил часовника си като залог и казал, че вечерта ще мине да си го вземе. Това било всичко, което успяла да чуе. Веднага щом той престанал да я наблюдава, тя успяла да се измъкне от колата и да избяга, но чантата й останала в колата и затова сега няма с какво да си плати пътя до Ню Йорк.
— Нима не е чувала за Обществото за помощ на пътуващите?
— Престани да се занасяш! — каза Велда. В гласа й се долавяха сърдити нотки. — Както и да е, дадох й петнайсет долара, за да може да се пооправи малко. Прекара нощта в храстите и трябваше да се срещнем на бензиностанцията, за да ми покаже оня тип, когато се върне за часовника си.
Кимнах в тъмното и казах:
— Така че ти си я чакала и чакала, а сладката кукла така и не се е появила?
— Не дойде.
— Да, жалко за парите ти, котенце.
— Но намерих бензиностанцията, за която ми разказа. Оня беше взел вече часовника си. Служителят на бензиностанцията не го познава, но потвърди, че понякога той наистина зарежда при тях и може би наистина работи в посолството, защото често използва една от техните коли.
Да, явно Велда беше надушила нещо. Попитах я:
— Какво е разписанието на заминаващите превозни средства?
— Три автобуса и два влака всеки ден. Направих справка, но никой, който да отговаря на описанието на момичето, не си беше купувал билет. Много малко хора пътуват в това направление, затова е невъзможно да бъде забелязана.
— Може би просто е спряла автобуса на пътя извън града?
— Питах. Автобусите спират само на определени места.
— Може да е стопирала някого — предположих аз.
— Много е съмнително. Подобна практика тук е забранена от закона. Освен това, след опита, който вече е получила, мисля, че едва ли ще пожелае да опита отново. Имам усещането, че е все още тук. Каня се да проверя мотелите в курортния район, може да е отседнала в някой от тях. Все още беше потресена от случилото се и може би не е искала да пътува в такова състояние. Дадох й достатъчно пари, така че тя може да си плати и стаята, и билета.
— Не научи ли името й?
— Разбира се, че го научих. Джули Пелхам. Обадих се у тях, но хазайката й каза, че още не се е прибрала.
Даде ми описание, което съвпада с визуалната ми представа за това момиче, но не се загрижи много за това, което се беше случило.
— Е добре, опитай пак. Може би ще успееш да си върнеш парите.
— И още нещо, Майк. Направих справки в местните магазини. В един от тях продават всичко, което посолствата купуват, когато имат прием. Те, разбира се, не афишират това, но признаците са налице.
— В кое посолство ще има прием?
— Засега не зная. Не е лесно да се добереш до тези места. Освен тяхната собствена охрана, тук сега е пълно с разни типове, които карат коли без регистрационни номера и контролират района.
— Това са нашите хора.
— Да, знам. Работата, изглежда, не им харесва. Какво можеш да направиш с цяла тълпа от буйстващи, които имат дипломатически имунитет?
— Практически нищо — отвърнах аз. — Забрави за това и виж дали не можеш да откриеш момичето. Утре ще се обадя отново, така че ми остави някаква бележка. Ако не можеш да ме откриеш, обади се на Пат или на Хай.