— Това е, което те интересува толкова много. Ют купи преди десет години старото имение на Дейвис и Клендънинг. Разположено е на хиляда акра. Не мога да кажа с какво толкова тези скалисти местности са заинтересували старите момчета, но те построиха там половин дузина вили, рядко ги използваха и след като умряха, вилите естествено бяха продадени. Ют ги купи, направи някои дребни подобрения, не можа да им намери някакво приложение или заинтересуван купувач и вместо да им плаща данъците, подари имението. Там има и още една местност, която той е подарил на местната община, за да се използва за граждански нужди. Именно там се провежда джаз фестивалът. Зае се с построяването на амфитеатър и практически финансира цялото мероприятие сам.
Не се интересувах от джаз.
— Със зданието на коя легация е свързан Рис?
Ал изръмжа, погледна фотографията и посочи някаква сграда в североизточния край.
— Мисля, че е това. По дяволите, не мога да си спомня точно. — Опита се да улови погледа ми. — Да не си попаднал на нещо?
— Имам само една идея — казах аз.
— Можем ли да ти помогнем с нещо?
— Засега не.
— Ако е нещо, свързано с Мич, бих искал да е сега.
— Ще ти съобщя, ако е така.
Оставих Ал озадачен, слязох долу и намерих една телефонна кабина, пуснах една монета, набрах номера на Проктър Груп и помолих да ме свържат с Далси. Мис Тейбър нададе една от ужасените си въздишки, но все пак ме свърза.
Далси Макинес се обади с приятния си смях и каза:
— Радвам се да ви чуя, Майк, чаках да ми се обадите.
— Аз ли?
— Да, вие? По силата на някакви необясними причини вие, изглежда, сте способен да внесете разнообразие в застоялия живот на другите.
Изведнъж тонът й стана сериозен.
— Майк, онова момиче…
— Известих брат й. Това беше всичко, което можеше да направя. Той искаше да знае, че е жива и невредима.
— Да, това предизвика известни вълнения тук. Знаеш ли, че полицията беше тук и разпитваше за Теди Гейтс?
— И какво?
— Нямам представа. Никой не знае къде се намира. Няма го вкъщи, на работа не се появява. Бих искала да ми кажеш какво все пак става.
— Може би се е накиснал здравата — казах аз. — Ако го открият, ще може да ни отговори на маса въпроси.
За секунда тя не каза нищо и аз чувах само учестеното й дишане.
— Как мислиш, Майк, това може ли да навреди на Проктър Груп. Знаеш какво имам предвид. Случаят ще стигне ли до широката общественост?
— Не виждам как може да стане това. Ако Гейтс се е занимава с други неща извън офиса си, това едва ли може да ви засегне.
— Моля те, Майк. Бъди дискретен. Ако те разберат: …макар и да ти помогнах… съветът на директорите няма да хареса това. Не бих могла да си позволя да бъда въвлечена в нещо сензационно. Същото се отнася и за списанието ми.
— Ще се опитаме да ви предпазим. Далси, можем ли да се видим пак?
— С удоволствие, Майк. Кога?
— Колкото може по-бързо. Бих искал да използваш малко от влиянието си за мен.
— О!?
— Бих искал да се срещна с Белар Рис. Тя се засмя звънливо.
— Още един кариерист — каза тя. — Имах по-добро мнение за теб. Имам на разположение няколко млади лейди от представителни и богати семейства, които…
— Не се шегувам, Далси. Можеш ли да го уредиш? Тя улови заповедните нотки в гласа ми и отново стана сериозна.
— Имаш ли черна вратовръзка?
— Ще си намеря.
— Тази вечер във Фламинго Руум има дипломатически прием в чест на една от делегациите. Мистър Рис също ще присъства. Поканена съм и ще бъда щастлива, ако се съгласиш да ме ескортираш. Да се срещнем във фоайето в седем и трийсет. Но все пак няма ли да ми кажеш защо ти е нужно това?
— По-късно.
— Майк…
— Какво?
— Ако чуеш нещо за Теди Гейтс…
— Не се тревожи, ще го уредим. Ще се постарая да тушираме връзките му с Проктър Груп.
— Благодаря ти, Майк.
— До скоро виждане.
Затворих телефона, изчаках няколко минути, а след това се обадих на номера в Бредбъри, който Велда ми беше дала. Никой не отговаряше в стаята й, а на рецепцията не бяха оставяни съобщения за мене.
Обадих се на Пат. Каза ми, че имал малко работа в горната част на града, и си уредихме среща в Блу Рибън точно след един час.
Ню Йорк все още беше под покривалото на смога. Въздухът бе пронизан от влага и прохлада от океана, тълпата на улицата се беше покрила някъде. Имах на разположение 45 минути, така че се насочих лениво на изток, стигнах навреме до Блу Рибън и успях да изпия едно кафе с Джордж, преди Пат да дойде. Той влезе точно, като по разписание, хвърли шапката си на закачалката и придърпа един стол срещу мен. Имаше много уморен вид, около очите и край устата му се бяха образували тънки бръчици.