Пат порови в джоба си, извади една снимка 2×2 инча и я хвърли на масата.
— Ето ти едно телефотографско копие от паспортната снимка на твоя Дювал. Може би ще ти е интересно да знаеш как изглежда.
Благодарих му и Пат си тръгна. Разгледах внимателно снимката, учудвайки се на некадърността на фотографа. Процесът на репродукция беше модифицирал чертите на лицето му, и бе унищожил контраста на оригиналната снимка, но все пак можех да разгледам Дювал. Имаше загоряло лице, което не се отличаваше с нищо забележително, докато човек не се вгледаше в очите му. Тогава ставаше ясно колко е свиреп и жесток.
Глава 10
Улицата пред хотела на Парк Авеню беше задръстена от лимузини. Тротоарът гъмжеше от фотографи, които си пробиваха път сред множеството любопитни и се опитваха да намерят подходящо място, за да снимат международните знаменитости за страниците на вестниците и списанията, отразяващи живота на висшето общество.
Повечето от колите бяха с униформени шофьори, които след като оставеха пътниците си, бавно отминаваха, но другите, автомобилите с DPL на номерата си спираха безразборно и собствениците им ги оставяха където им падне, без да обръщат внимание на знаците, забраняващи паркирането. Двамата конни полицаи с отвращение ги игнорираха и съсредоточаваха вниманието си върху това да осигурят колкото е възможно по-бързо придвижване на колите.
Слязох от таксито и влязох във фоайето след един от фотографите, който за момент се загледа неуверено в мен, но след това откри някого, за когото беше сигурен. Наредих се на опашката и дадох палтото и шапката си на гардероб, а после тръгнах да търся Далси. От всяка гледна точка, освен отпред, мъжете изглеждаха като че ли извадени от един калъп в еднаквите си смокинги, но жените бяха толкова цветисти, че започнах да се чудя какво, по дяволите, бе станало със законите на природата. Обикновени мъжките екземпляри бяха надарени с кичести форми, докато женските бяха сиви и унили.
Все пак в този коневръз имаше някакъв ред, който се диктуваше от вниманието, което се отделяше на големите знаменитости. Те бяха фаворизирани и непрекъснато очаквани, винаги обградени от пъстър антураж. В разнасящите се наоколо звуци доминираха чуждите акценти и пронизителният смях на жените, глупави същества, които веднага започваха да се надуват, стига някой да ги погледнеше.
И това ми било висше общество — помислих си аз. — Братко мой!
Някои вече бяха формирали малки коалиции и ангажирани в дълбокомислени разговори се придвижваха към асансьорите, а жените се влачеха след тях с горда походка и изкуствено приповдигнато настроение. Някои от тях носеха белезите на самодоволството и аз бях склонен да мисля, че те или са нещо истинско, родени да изграждат и контролират империи, или че пък въобще не им пукаше.
Няколко пъти улавях отражението си в едно от огледалата и трябваше с удоволствие да констатирам, че мястото ми съвсем не е тук. На два пъти хора, които определях като служители на отдела за сигурност, минаха покрай мен и ние си кимнахме незабележимо. Смятаха ме за един от тях и очите им не можеха да пропуснат кройката, по която беше ушит костюма ми, за да скрие пистолета, или пък отпечатъка на професионалист, изписан на лицето ми, по същия начин, по който и аз не можех да пропусна това по отношение на тях.
Точно в 7.30 Далси се появи с още няколко души и докато отговаряше на обикновените приветствия, целувки и ръкостискания, ме търсеше с очи. Махнах й с ръка и я изчаках да се откачи от заобикалящите я досадници и да даде мантото си на гардероб. После се приближих до нея, като с всичка сила се мъчех да не се хиля идиотски като щастлив гимназист.
Далси въобще не беше от типа на пауните. Беше облечена в черна рокля, която толкова плътно прилепваше по тялото й, като че ли отдолу нямаше нищо. Косата й беше събрана и образуваше нежни вълни от къдрици, в които като в електрически дисплей се отразяваше сребърната светлина на полилеите. На шията й блестяха диаманти, а на китката си носеше мъничко часовниче с диамантена верижка.
Беше най-поразителното нещо тук.
— Здравей, красавице — казах аз.
Пръстите й сграбчиха ръката ми, тя отметна глава назад и се засмя нежно.
— Неподходящ поздрав за такъв изискан прием.
— Не можах да измисля нищо друго.
— Няма нищо — каза тя и стисна пръстите ми. — Харесва ми. — Тя ме изгледа от горе до долу и произнесе с явно одобрение: — В този смокинг изглеждаш страхотно.
— Само за теб, момичето ми. Да не съм рицарски кон.
— Точно за това си помислих. Страхувах се, че няма да дойдеш.
— Нямаше да изпусна приема за нищо на света. Мога да се възползвам от най-прекрасните неща в живота.