Далси ми хвърли бърз поглед.
— Недей да очакваш прекалено много. Някои от тези хора идват от най-странните кътчета на света… Тук е доста хладно.
Да отидем ли във Фламинго Руум.
— Нали за това сме дошли — казах аз. Насочихме се към асансьорите, като се смесихме с останалите. Докато чакахме асансьора, аз попитах: — Има ли нещо ново за Гейтс?
— Не. Един от нашите сътрудници пое неговите задължения. Как мислиш, Майк, какво може да му се е случило?
— Ако знаех, щях да го накарам да си каже и майчиното мляко. Мисля, че се е забъркал в някаква каша и сега се опитва да се скрие.
— Дадох си труда да се обадя във всички агенции, които имат заявки при него, но ми казаха, че не работи по нито една от тях. Така че в последно време той е работел само за нас или за себе си в собственото си студио. Един от приятелите му има ключ от неговия апартамент и направи опис на оборудването му. Не е взел нищо със себе си.
— Тогава не може да е отишъл далеч. Далси замислено поклати глава.
— Не зная. Мат Принс, който се занимава с перспективното планиране, и Теди са много близки. Той казва, че Гейтс е имал доста пари в бюрото си, а сега парите ги няма.
— Колко?
— Повече от хиляда долара. Той постоянно купуваше нови камери и лещи. Мат твърди, че Теди никога не се е безпокоял за парите, които държи в офиса си. Наистина разполагаше с доста свободни средства.
— Да, с един бон би могъл да стигне далеч.
Асансьорът дойде, преди тя да може да ми отговори, и ние влязохме в кабината. Докато се изкачвахме, Далси ме представи на някои от компанията си, които ме изгледаха странно, защото не бяха сигурни кой съм аз, но бяха убедени, че имам някаква значимост, след като съм заедно с нея.
Когато влязохме във Фламинго Руум, се оказахме в истинска феерия от цветове и звуци, монтаж от образи, съставен от хора в движение. От тавана се спускаха знамената на всички обединени нации и се поклащаха лениво под нежния напор на невидим бриз. В дъното на салона свиреше оркестър, чиято програма можеше да задоволи всички национални вкусове, масите се огъваха под купищата лакомства от различни страни.
Непрекъснато се разнасяха гърмежи от отваряне на шампанско и звънът на стотиците чаши се открояваше на фона на гласовете.
— Какво става с програмата за борба с бедността? — попитах Далси.
Тя ме сръга с лакът да мълча и се засмя приглушено.
Далси имаше изключителна памет за имена, дори и за такива, от които може да ти се изкълчи езикът. Лесно се смесваше с тълпата и намираше подходящи думи за всеки, способността й да доставя удоволствие на другите беше направо невероятна. Много от мъжете ми хвърляха завистливи погледи, защото аз бях неин кавалер, и се опитваха да ме каталогизират.
Когато се налагаше, аз също се включвах в играта. Не ми беше много лесно и след около час цялата тази куртоазия започна да ми лази по нервите. Не бях дошъл за това и Далси усети раздразнението ми. Предложи да изпием по един коктейл в бара.
Бяхме се насочили вече към него, когато Далси ми каза небрежно:
— Белар Рис е там.
И посочи с ръка към ъгъла на салона, където беседваха трима мъже.
Едно куче винаги може да различи друго куче. То може да ги вижда, да ги мирише, но никога няма да ги сбърка с нещо друго. Могат да имат различна големина, форма или цвят, но за едно куче кучето винаги си остава куче.
Той се беше облегнал на стената. За страничния наблюдател той беше зает просто с неангажиращ светски разговор, но всъщност това не беше така. Беше заел инстинктивната поза на оцеляване, постоянно готов да отрази всяка атака. Не се обърна и не ни погледна, но знаех, че ни беше видял. Чувствах, че мускулите на врата ми се бяха втвърдили, и знаех, че той изпитва същото.
Кучето беше срещнало куче. Никой не го знаеше, освен кучетата, а те не го казваха.
Беше по-висок, отколкото предполагах. Но усещането за сила, което бях доловил от снимката му, наистина се излъчваше от него. Когато се обърнах, усетих колко много животинска грация, опасна и лъжлива, има в него, защото той можеше да се движи много по-бързо, ако се наложеше.
Когато бяхме само на десет фута от него, той си даде вид, че ни е забелязал. Вълната на очарование веднага изтри израза на предпазливост от лицето му и той тръгна към Далси с протегната ръка.
Но гледаше не нея, а мен. Именно мен наблюдаваше. Аз бях от неговата порода. Не можеше да ме измами и да ме омае със светските си маниери. Аз се движех толкова бързо, колкото и той, и също като него можех да убивам.
От всички присъстващи само аз представлявах потенциална заплаха. Разбирах го, защото той изпитваше същото, което изпитвах и аз.