Допих коктейла си, направих си още един и когато го бях почти преполовил, телефонът иззвъня. Беше дежурната от централата на хотела, която ми съобщи, че някой ме е търсил четири пъти, като е оставял един и същ телефон с молба да се обадя непременно.
Набрах номера, оставен от момичето, и чух гласа на Клио.
— Майк Хамър?
— Здрасти, Клио.
— Ти така и не се върна при мен.
— Непременно ще го направя.
— Най-добре е още сега.
— Защо?
— Защото зная някои неща, които ще ти бъде интересно да научиш.
От начина, по който говореше, разбрах, че се е натряскала до козирката.
— Не можеш ли да ми го кажеш сега?
— Не. Само когато дойдеш тук.
Тя се засмя нежно и затвори. Казах нещо неприлично под мустак и отново набрах номера й. Изчаках, докато чух сигнала десетина пъти, но тя така и не се обади. Сложих слушалката на мястото й, станах и започнах да навличам дрехите си. Беше вече единайсет и половина, дяволски неподходящо време за разходки.
Има времена, когато нещо става с Гринуич Вилидж. Градът се раздвижва спазматично, сякаш се опитва да се прероди, и по време на конвулсиите хората, които го обитават, излизат навън, за да наблюдават спектакъла. Трудно е да се каже дали това е неодушевената архитектура на града, или самите хора, но знаеш, че нещо става. Прозорци, от които никога не е излизала светлина, изведнъж заблестяват; фигурите, които винаги си смятал просто за сенки във входовете, оживяват и започват да се движат. Хората прииждат от съседните райони, излизат от такситата само за да бъдат погълнати веднага от многобройните бистра, чиито уста са постоянно отворени, за да ги приемат.
Странните типове с фалцетни гласове, прилепнали джинси и якета, преметнати през рамо, се показват за оглед на публиката, доволни, че са централната атракция, като всеки от тях се опитва да попадне под лъча на прожектора. Техните партньори, усещайки, че плячката е достъпна, са готови да тръгнат към любимите си ловни полета, мъжествени в движенията си, съзнавайки, че рано или късно някой ще глътне примамката, след което ще започне бавната, дразнеща борба, изходът от която е предварително ясен.
Увереността, изглежда, доминираше навсякъде. Всеки изглеждаше толкова сигурен в себе си в тази изключителна нощ. Машината на потискането вероятно работеше на обратен ход, принуждавайки хората да излязат навън и да предизвикат природните стихии или пък да влязат в заведенията и да изразходят внезапния излишък от енергия.
Измъкнах се от таксито на Седмо Авеню и тръгнах между тълпата, като я наблюдавах как пулсира на улицата под сменящите се светлини на неоновите реклами, усещайки статичния заряд на живата маса. Не бях част от нея и имах чувството, че бях невидим. Всички се движеха към определена цел и в определена посока — желаеха да се присъединят към удоволствието от прераждането. Аз имах само посока на движение и си пробивах път към къщата, в която беше живяла Грета Сървис, и натиснах звънеца на Клио.
Зумерът на вратата ми съобщи, че мога да вляза. Оставих я да се захлопне след мене и започнах да се качвам по стълбите към последния етаж. Не почуках. Тя знаеше, че съм там. След минута вратата на апартамента се отвори леко и Клио застана на прага, облечена в едно от онези неща, през които се вижда всичко.
— Здрасти, Майк.
Влязох вътре, позволих й да вземе шлифера и шапката ми и се протегнах към едно от питиетата, които ме чакаха на масата. Картината й беше завършена, четките и останалият артистичен инструментариум бяха разположени така, че да се превърнат в част от декоративната й концепция за интериора на стаята. През остъкления таван и огромния френски прозорец можех да видя очертанията на Ню Йорк.
— Много си замислен тази вечер. — Тя се приближи до прозорците, дръпна един шнур, след това друг и ме лиши от гледката. Сякаш ми придърпаха одеялото над главата.
— Извинявай — казах аз.
— Няма нужда да се извиняваш. Изглеждаш объркан. Не мога ли да ти помогна?
— Това е една от онези странни нощи — оправдах се аз.
— Знам. И ти го чувстваш, нали? Кимнах.
Мина покрай мен, чистият найлон на дългия домашен халат шумолеше и статичното електричество го караше да прилепва към тялото й като втора кожа. Включи грамофона и стаята се изпълни със звуците на Патетичната симфония на Чайковски. Обърна се, играейки си с кубчето лед в чашата си, докато фините тонове започваха своето пътешествие към живота.