— Подходяща музика, нали?
Отпих от чашата си — питието беше прекрасно — и кимнах.
— Там долу те не познават тази музика — каза тя. — Прахосват си времето в безлично съществуване, опитват се да намерят нещо жизнено и оставят нещата такива, каквито са. Наистина си отиват опустошени.
— Какво искаше да ми кажеш, Клио?
Тя се усмихна, постави едната си ръка на кръста и отпи от чашата в другата.
— Но ти не си от тях.
— Клио…
Не ми обърна никакво внимание. Мълчаливо се приближи до мен, взе чашата от ръцете ми, която аз някак незабелязано бях изпразнил, и отново я напълни.
— Помниш ли за какво ти казах, когато беше тук миналия път?
— Не.
— Казах, че искам да те нарисувам.
— Виж какво…
— Особено сега. — Очите й ме гледаха със странен интерес. Тя завъртя глава, отмести се настрани, за да ме разгледа под друг ъгъл, и каза: — Да, нещо е станало с теб оттогава. Сега изглеждаш значително по-добре. Точно както трябва. В теб не е останала каквато и да било мекота.
Оставих чашата си и тя нежно поклати глава.
— Искаш да научиш нещо, Майк, но няма да разбереш нищо, докато не изпълниш желанието ми.
— Намерих Грета — казах аз.
— Добре — усмихна се отново тя. — Но сега не става въпрос само за нея, нали?
— Хайде, Клио, кажи ми каква муха ти е влязла в главата?
Тя се приближи до мен, обърна се с гръб и обви с ръцете ми талията си. Косите й гъделичкаха лицето ми и разнасяха слаб мирис на цветя.
— Аз също работя за Проктър Груп, нали не си забравил? Веднага познах, че си бил при Далси Макинес. Не трябваше да говориш такива неща на секретарката й. Тази стара пуританка не може да понася мъжкото превъзходство.
— Бях там — признах си аз.
Тя се извърна в обятията ми, като притисна към мен топлото си тяло.
— Започнах да ревнувам — тя се усмихна, погали лицето ми и сключи длани зад врата ми. — Аз първа те срещнах. Добре те дразня, нали?
— Боли ме. Моля те, не ме натискай толкова силно.
— За Теди Гейтс се носеха разни странни слухове. А след второто ти посещение той съвсем се загуби. Хората приказват, но никой не знае нищо определено.
— Освен теб?
— Освен мен — съгласи се тя. — Намерил си Грета Сървис, но нещата с това не са приключили. И сега си тук, за да разбереш още нещо.
Прокарах ръка по гърба й и усетих как тялото й се изпъна.
— Каква е цената ти, Клио?
— Ти! — отговори тя. — Първо ще те нарисувам. Искам завинаги да останеш с мен, да мога да разговарям с теб, когато пожелая, и да зная, че никога няма да изчезнеш.
Тя се изправи на пръсти и леко ме целуна. После се отстрани от мен, очите й приличаха на блуждаещи огънчета, танцуващи в далечината.
— Аз съм смешна жена, Майк, млада и стара едновременно. Твърде много съм видяла и преживяла. Никога няма да получа това, което действително искам, но имам достатъчно ум, за да го разбера. Така че взимам всичко, което мога и когато мога. Нали не е твърде сложно за теб?
— Разбирам го.
— Това е моето убежище. — Тя направи жест с ръка към стаята. — Малко е, но представлява нещо като светая светих. Оттук аз мога да наблюдавам останалата част от света и никой не може да ме докосне. Мога да остана тук завинаги с най-доброто, което имам, и да разполагам с него както желая и когато пожелая, без да се променям. Нали не ти звучи прекалено философски?
— Можеш да постигнеш и повече.
Огънчетата в очите й затанцуваха отново.
— Но не искам. Аз съм жива тук, Майк. И сега искам да те направя част от този живот. Няма да те продам. Няма да те дам на никого. Ще те запазя за себе си. Ти ще бъдеш толкова мой, колкото не си бил на никого другиго.
— Клио…
— Или никога няма да научиш това, което искаш. Оставих чашата на масата.
— Победи ме, малката. Може ли да си разхлабя вратовръзката?
— Свали си дрехите, Майк.
Тази нощ тя ме рисува. Не беше това, което очаквах. Рисуваше ме на фона на джунгла — зелена с малки блестящи оранжеви нетна, които сякаш бяха готови да се взривят на платното и унищожаваха усещането, че виждаш плоска повърхност. На картината имаше мъж и това бях аз, но представен не толкова физически, колкото психически. Това беше по-скоро либидинозното ми То, отколкото личното Аз, неясното същество, което се криеше отвъд прага на съзнанието ми. Беше видяла и схванала много неща, беше ги увековечила и когато се погледнах такъв, какъвто ме беше изобразила, имах чувството, че се сблъсквам лице в лице с най-големия си враг. Косите ми се изправиха във внезапна ярост от неочаквания сблъсък и аз разбрах какво бе видял Белар Рис, точно както и аз бях видял скритата му същност. Моят 45-и също беше там, нарисуван с такива детайли, че изглеждаше триизмерен, но се намираше далеч от ръцете ми, сякаш нямах нужда от него.