Ето какво било! Онзи, когото Мич Темпъл е преследвал, е успял да избяга от него със светкавична бързина но Белт Паркуей, докато през това време таксито на Мич е трябвало да спре на кръстовището. Типът, който се е срещал с Орсло Бухер. Субектът в черната официална лимузина, който е докарвал Али Дювал на пристанището!
По дяволите! Ами че в тази история през цялото време фигурира дипломатическа кола. Дори старият Грийни я беше нарекъл дипла.
Станах и без да кажа нищо, се приближих до телефона, пуснах монета и набрах номера на Велда. Администраторът на мотела ми каза, че не се е връщала, но е помолила, ако се обадя, да ми предадат, че мога да намеря отговора в Бредбъри, където тя се кани да влезе, за да си върне своите петнайсет долара. Щяла да бъде в Г-14. Администраторът беше озадачен, че са го помолили да предаде точно това.
Без малко да изпусна слушалката от ръцете си и да извикам: „Не, не се опитвай да правиш това сама“ — но навреме успях да се овладея. Все едно, никой нямаше да ме чуе!
Дори не си взех шлифера. Джордж не ме попита нищо, а само мълчаливо ми подаде ключовете от колата си, когато го помолих. Профучах покрай Пат и Уокър, като ги оставих да ме чакат, изкарах колата от гаража и се понесох като бесен.
Бредбъри се намираше само на два часа път с кола от Ню Йорк, но това беше някакъв напълно друг свят, друго измерение. Спрях на бензиностанцията на края на града, напълних резервоара и попитах служителя как да стигна до бившето имение на Джералд Ют.
След двайсет минути се оказах до местността, която ми описаха.
Пред мен се разкри живописен изглед към долината, защото пътят се виеше по гребена на един хълм. Навсякъде проблясваха светлинки, във всички посоки се движеха коли. Една от тях караше известно време успоредно с мен, докато шофьорът ме разучи, и сви по един страничен път.
Нашите момчета — помислих си аз. Сега цялата местност се намираше под непрестанно наблюдение. Щяха да поддържат връзка по радиото, докато се убедят, че не съм напуснал техния район. Колата на Джордж нямаше дипломатически номер. Когато влезех в имението, щях да се сблъскам с вътрешната охрана и едва ли щеше да ми бъде по-лесно. Как Велда е смятала, че ще успее?
Наложи се да направя огромен кръг, за да се изплъзна от наблюдателите, и излязох в покрайнините на града. Нямаше начин да разбера къде, по дяволите, се намираше тя в момента. Наоколо имаше хаотично разпръснати постройки зад масивни стени. Знаех, че ако започна да ги проверявам една но една, ще закъснея безнадеждно.
Но какво ми каза по телефона оня тип? Че Велда е в Г-14. И смятала, че зная къде се намира това. Тя бе достатъчно умна, за да не се опитва да порази сама такава цел. Съобщението й не би трябвало да бъде прекалено тайнствено. Трябваше да е нещо разбираемо за мен.
Точно така се оказа. Но ми отне доста време, за да се сетя. Спрях на бензиностанцията и поисках да ми дадат карта на пътищата в района. Като погледнах мрежата отстрани на картата, лесно установих, че точката Г-14, тоест мястото, където вертикалната линия Г се пресичаше с хоризонталната 14, се намираше на две мили от мястото, където се намирах в момента. Благодарих на служителя, седнах зад волана и направих рязък завой.
Сградата, до която се приближих, не беше осветена, но паркингът пред нея беше пълен с коли и това ясно говореше, че постройката не е безлюдна. Паркирах колата на Джордж в храстите до стената, като я натиках толкова дълбоко, че тя практически не се виждаше от пътя, от който бях завил.
Качих се на покрива на колата, хванах се с две ръце за горната част на зида и се надигнах. Легнах отгоре и няколко секунди останах неподвижен, докато очите ми не свикнаха с тъмнината. После внимателно скочих в храстите от другата страна. Сега бях благодарен на дъжда, защото монотонният му шум заглушаваше всички други звуци.
Стоях неподвижно, стисках патлака в ръка и потисках инстинктивното си желание да хукна напред.
Беше много тихо и тази странна тишина ми спаси врата, защото навреме успях да чуя бързи стъпки, тежко дишане и глухо ръмжене. Успях да отскоча встрани, така че усетих само, че нещо ме закачи за ръката и нечии зъби изтракаха във въздуха. Песът не беше улучил и се стовари направо в храстите, където бях скочил малко преди това, но за него бе доста по-сложно да се измъкне от гъстата растителност. Това беше добре тренирано куче, научено да убива бързо и безшумно в тъмнината.