Ударих го с пистолета но главата и видях, че падна и веднага стана, за да замлъкне завинаги след втория удар с дръжката на пистолета, която размаза черепа му. Кучето едва ли беше само. Останалите сигурно се движеха в кръг и просто още не ме бяха надушили. Знаех, че когато това стане, ще долетят тук също така безмълвно и невидимо.
Застанах близо до линията на дърветата, прекосих на бегом откритото затревено пространство до паркинга и се загубих за няколко минути сред дузината коли, паркирани до къщата, опитвайки се да измисля как да се измъкна. От мястото, където бях, можех да видя смътните очертания на прозорците и светлината, която едва-едва проникваше през плътно спуснатите завеси.
Главният вход се намираше отляво, но аз нямах намерение да разбивам вратата, защото бях сигурен, че е добре охранявана. Големите прозорци, които се отваряха към главните стаи, също не ми вършеха работа. Не знаех какво ме очакваше зад тях и трябваше да се движа пипнешком.
Сега вече можех да огледам постройката. Беше построена във викториански стил и приличаше на голяма каменна крепост. И както при всяка крепост и тук имаше кули и отбранителни бойници. Орнаментите по стените представляваха удобни издатини, за което ръцете ми можеха да се заловят. Пъхнах пистолета в кобура, приближих се до сградата и започнах да се катеря нагоре но стената.
След двайсет фута почти стигнах до втория етаж. Долу се чу нетърпеливо ръмжене, отвори се някаква врата и сноп светлина освети площадката пред къщата. Огромен доберман излезе на осветеното място и застина неподвижно, като душеше въздуха.
Чу се глас:
— Какво има?
— Нищо — отговори друг глас. — Те винаги се държат така.
Вратата се затвори и нощта отново встъпи във владенията си. Кучето започна да ръмжи отново, но този път от другата страна на къщата.
Не исках да рискувам с прозорците. По всяка вероятност те бяха свързани с алармена система. Продължих да се катеря нагоре, докато не почувствах корниза на покрива под ръцете си, и се прехвърлих на равното. Останах да лежа и наблюдавах терена долу, доволен, че никой не успя да ме забележи. След това станах и се насочих към бойницата, която се издигаше като смешна шапка в средата на зданието.
Не бяха се погрижили да обезопасят прозорците. Натиснах едно стъкло с лакът и то се счупи, като се разлетя на дребни парчета, които с тих звън се посипаха вътре. Измъкнах останалите по-големи парчета от рамката, промъкнах се през отвора и се озовах в мръсно и празно помещение.
Бойницата практически не служеше за нищо — просто спомен за една отминала епоха. Няколко стъпала водеха надолу. Слязох, като държах в ръце запалена клечка кибрит. Стигнах до вратата. Имаше старомодна френска ключалка и когато я натиснах и бутнах вратата, тя се отвори леко и безшумно.
Бях на третия етаж на къщата в коридор, слабо осветен от светлината, проникваща през широките стълбища в другия край. Имаше осем врати, по четири от всяка страна на коридора. Бутнах две-три от тях и в лицето ме удари мирис на застояло, който говореше за това, че не бяха обитавани. Вероятно са били предназначени за жилища на прислугата и дълго време са оставали незаети.
Отдолу се чуваха гласове, минах по коридора към стълбата и се огледах. Стъпалата слизаха надолу под остър ъгъл. Нищо повече не се виждаше. Точно когато се канех да стъпя на първото, забелязах нечия сянка и се отдръпнах бързо назад.
Стълбата беше охранявана. В детските си години бях имал възможност да видя такива старинни къщи и знаех, че те обикновено имат черен вход за прислугата. Минах по коридора, завих надясно и го открих.
Дървените стъпала се бяха разсъхнали от годините и опасно проскърцваха под краката ми, така че се държах колкото може по-близо до стената. Стигнах до втория етаж и бутнах вратата.
Този път едва не ме хванаха. Мъжът, който седеше на стола, облегнат на стената, се опита да скочи и едновременно с това да измъкне пистолета от кобура. Движението му беше толкова рязко, че столът се изплъзна изпод тялото му. Но въпреки това той разполагаше с достатъчно време да направи това, което се канеше. Претърколи се през глава, извади пистолета и вече се канеше да вдигне предпазителя, когато го улучих с върха на обувката си по брадата и едва не му изкъртих врата. Челюстта му се изкриви под невъобразим ъгъл, а долните му зъби се забиха в бузата му.
Очите му изскочиха от орбитите и той ослепя от болка. Измъкнах пистолета от ръката му, завлякох го под стълбите и оставих стола на мястото му. Ако някой дойдеше, щеше да си помисли, че оня тип за момент е излязъл, и нямаше да се загрижи много.
След като се бях освободил от първия телохранител, имах възможност да си съставя по-добра представа за вътрешното разположение на къщата. Коридорите се простираха във всички посоки, с множество врати, които водеха до прекрасно обзаведени стаи, санитарни и складови помещения. От мястото, където се намирах, виждах още двама главорези и знаех, че нямам никакви шансове да мина покрай тях незабелязан. Не можех и да стрелям, защото това щеше да влоши окончателно положението ми.