Но колко си глупава, Далси! Това не би могло да продължава вечно. Ти не можеше постоянно да покриваш нещата!
Разнесе се шум от гласове, който се смени с ледено мълчание. Отново долепих око до процепа. Грета се беше олюляла върху постамента и двете змии веднага се размърдаха, острите им езичета се замятаха бързо във въздуха, за да открият източника на движение, и ужасният шум, който издаваха с опашките си, се усили.
Сега беше моментът да действам!
Натиках двата пистолета под колана си, хванах дръжките на вратата и вече се канех да я отворя, когато изведнъж се чу вик и един висок момък нахлу в стаята.
— Кучето! Кучето е убито! Някой е успял да влезе в къщата!
Онези, които стояха до вратата, бяха толкова поразени от казаното, че не забелязаха как я отворих. Завъртяха се на петите си, когато вече бях в стаята, единият се обърна под носа ми и уцели точно дръжката на пистолета ми, като се строполи на земята със силен стон.
Настана пълно объркване. Всички се мъчеха да избягат едновременно, но нямаше къде да отидат. Бяха повече, отколкото си мислех, но те смятаха, че не съм сам, и първата им мисъл бе да избягат колкото се може по-бързо. Мятаха се из стаята, търсейки изход, без да могат да го намерят. Когато момъкът до отсрещната врата изстреля два куршума в моя посока, това само увеличи паниката. Тълпата се раздели точно пред мен, лица и тела се сливаха в слабата светлина.
Грета обаче не помръдваше. Просто не можеше.
Стрелях два пъти между решетките на клетката и отнесох главите на двете змии точно в мига, в който тя рухна върху гърчещите им се тела.
От всички страни прииждаха въоръжени хора, пистолетите им изригваха смърт. Трясъкът от изстрелите се смесваше с крясъците на тези, които се опитваха да излязат. Застрелях един в гърдите, а друг раних в крака, но това не бяха хората, които аз исках.
Целта ми беше Белар Рис. В стаята цареше полумрак и той беше някъде в тъмното.
Почти бях успял. Свалих на земята типа, който охраняваше изхода и почти стигнах до вратата. С два бързи изстрела можех да сигнализирам на цивилните полицаи, които патрулираха в околността, и те щяха да поемат щафетата и да довършат работата.
Това почти е голяма работа. Късметът ми обаче ме напусна. Нещо тежко се стовари върху главата ми и аз паднах, като се надявах, че ще загубя съзнание, преди да съм усетил болка.
Дойдох на себе си от това, че главата ми се полюшваше. Заливаха ме яростни вълни на болка, повдигаше ми се. Размърдах се и се опитах да стана на крака, но не успях. Краката ми бяха вързани, а ръцете — стегнати зад гърба с въже. Едва успях да отворя очи и видях двама типа, които ме мъкнеха за краката. Освен тях още двама ме бяха хванали за ръцете. Отстрани вървяха Далси и Белар Рис.
Кучето отново срещна куче.
Той забеляза, че го гледам, и каза:
— Вие сте глупак!
Не отговорих нищо. Гледах към другото куче и казах на Далси:
— Здрасти, кучко!
Тя се направи, че не ме чу.
Единият от онези, които ме мъкнеха за краката, спря и попита:
— Тук ли, Белар?
— Да, заедно с останалите, Али.
Той пусна крака ми и измъкна връзка ключове от джоба си. Едва сега успях да го разгледам по-добре. Бях го виждал два пъти преди това. Един път на снимката във вестника, където той стоеше до Рис, а втория път го видях да излиза от асансьора, когато напусках офиса на Далси.
Да, сега картината беше пълна. Само че никой нямаше да я види. „Като тази, която Клио нарисува“ — помислих си аз. Очите ми се затвориха, главата ми се отпусна, но все още чувах гласовете им.
— Това място сигурно ли е? — попита Далси.
— Прозорците имат решетки, вратата има тройна ключалка. Ще свърши работа, докато се освободим от тях.
— Но…
Той я прекъсна.
— Качи се горе и успокой останалите. Може някой да е чул изстрелите и ако има разследване, трябва да наредим на телохранителите да казват, че някой се е опитвал да проникне тук. Ако не, просто ще седнем, ще се успокоим и ще обсъдим всичко. Първо трябва да решим как да се избавим от труповете, които тоя ни остави.
Чух как се отвори някаква врата, след това ме блъснаха долу и вратата зад мен се затвори с металическо прещракване. След това я залостиха. Лежах на студения бетон по лице и чаках, а в главата ми гореше адски огън.
Някой драсна кибрит, припламна слабо пламъче и един познат глас от ъгъла каза: