Петър Бобев
Телената обеца
1
Никой не би я сбъркал — истинска акула чук, една от хилядите, от стотиците хиляди, които кръстосват океани и морета. Нито дребна на ръст, нито от най-големите — на дължина горе-долу четири метра, с мощно мускулесто тяло, на гърба сиво-кафяво, а отдолу белезникаво, тласкано без почивка от неуморната несиметрична опашка. Погледната отгоре, акулата имаше съвсем странен вид, направо уродлив за някой сухоземен обитател, но за природата — безсъмнено целесъобразен. Тя бе наподобила огромна буква „Т“. Главата й, с особена белезникава рисунка отгоре, беше неправдоподобно източена встрани и поставена напреки на тялото й, все едно желязната част на чук, ако щете, и на наковалня, в двата края на която блестяха съвсем не намясто златистожълтите й очи, големи, защитени с дебели мигачи, на пръв поглед напълно безизразни, а всъщност излъчващи някаква сатанинска злост.
По грапавата й кожа бяха успели да се впият, особено в гънките на разперените й предни перки, почти неподвижни, като крилете на реактивен самолет, безброй морски жълъди и смучещи рачета — риби-въшки.
Жълъдите я използуваха като превозно средство, докато рачетата смучеха непрекъснато телесните й сокове. Но и едните, и другите й причиняваха такъв сърбеж, че тя усещаше непреодолима нужда да се чеше във всеки срещнат твърд предмет: било то коралов риф, обикновена скала, та дори и кораб. Не можеха да я отърват от това мъчение нито увисналите покрай устата й, все едно рядка огърлица, седем-осем охранени риби прилепала, нито стрелкащите се пред нея дузина риби лоцмани, които от време на време напускаха строя си, за да се стрелнат и да изчоплят от кожата й някой неуспял да се прикрепи добре паразит.
Затова акулата ги търпеше, затова допускаше да се мотаят пред носа й ивичесто нашарените лоцмани, затова влачеше със себе си окачените прилепала, които само така, с нейна помощ, можеха да промиват хрилете си.
Та нали все за същото, заради тия хриле, с които и тя, и те дишаха, и акулата чук беше принудена да бъде в непрекъснато движение. Спреше ли, и щеше да се задуши; спреше ли, и щеше тозчас да потъне към дъното. Защото, лишено от плавателен мехур, тялото й беше по-тежко от водата.
Длъжна беше, осъдена от рождение да не спира, да плува, един вечен скитник, един прокълнат Ахасфер, който щеше да намери покой едва след смъртта си.
Наоколо — само вода, нейната родна стихия, нейната вселена — вода нагоре, тънък воден слой, през който се процеждаше неясното бледозеленикаво зарево; вода отдолу, откъдето бликаше на вълни тъмният мрак на дълбините, черно-син като мастило и за учудване, прозрачен като кристал; вода на всички страни: отпред, отзад, вляво, вдясно, накъдето се губеше, сякаш се стопяваше в далечината, искрящата, все едно жива синева, прорязвана с безшумните светкавици на сияещите във всички отсенки на лазура отблясъци на далечните слънчеви лъчи.
Една неземна, неправдоподобна красота!
Но акулата чук беше лишена от дарбата да възприема красотата. Защото очите й не са способни да различават цветовете — само тъмно и светло, сянка и форма.
Тя се носеше плавно сред тая своя вселена в някакво царствено величие, като размахваше сякаш без никакво усилие опашка, по-право струеше, течеше, докато в същото време главата й, тоя безобразен придатък към грациозното тяло, се колебаеше ту вляво, ту вдясно.
Всъщност съвсем не беше сама. Не само тя и придружителите, използвачите й: лоцмани, прилепала, рачета. Цялата тая синя вселена, която сияеше край нея, гъмжеше от живот. Преминаваха в стройни колони рибните пасажи. Метално блестящи риби тонове и златисти дорада гонеха дъгоцветните летящи риби, които бързаха нагоре към повърхността, за да се стрелнат над нея в невинаги успешните си опити за спасение извън своята родна среда; пърхаха с крачета неизброими множества скариди и подобни на тях животинки, бели, жълти, червени, които някъде се сблъскваха тъй плътно, че замътваха водата; под прелестните медузи се спотайваха в безопасност от безчислените си неприятели дребни, наскоро излюпени рибки.
Акулата примираше от глад. Коремът й се бе сгърчил, хлътнал дълбоко към гръбнака. Че можеше ли да каже някой от колко дни не е яла? Не, тя съвсем не беше такава ненаситница, както си мислят някои, но кой може да издържи толкова дълго, без да яде?
А тоновете, дорадата, летящите риби бяха недостъпни за нея, прекалено бързи и пъргави. Колкото пъти опиташе да догони някоя от тях, винаги изоставаше по-сламена. Не й подхождаха и ракообразните, еуфазидите; с тях се хранят мустакатите китове, като ги прецеждат през балените си; не можеха да я заситят и рибешките дребосъци, нито медузите, които всъщност са само вода.