Враговете не я оставиха на мира, последваха я, като я оглушаваха с мощните си, нечувани от човешко ухо ултразвукови провиквания.
Един сполучи да захапе опашката й. И понечи да я вдигне, та така в отвесно положение, натежали, вътрешностите й, които не са закрепени в коремните стени, да увиснат като в торба, да притиснат сърцето й, да я обезсилят. Дори да се смачкат.
Ала не можа да я удържи. Опашката се изплъзна от зъбите му.
Акулата отново хукна да се спасява.
Но усети, че други делфини й пресичат пътя отдясно.
Отляво пък чу воя на корабно витло.
Напреде й трета неприятелска група й правеше засада.
О, те са ужасни — тия бързи, схватливи врагове! Трудно може да им избяга акулата, която са си избрали за жертва.
Обезумяла от страх, забравила прекрасните си сетива, с които се оправяше чудесно в тоя враждебен свят, тя кривна назад.
И се озова сред куп риба. Не обикновен рибен пасаж, а плътно, невероятно струпване на пъстри охранени, блъскащи се в ужас скумрии.
Преследвачите й бяха изчезнали, види се, бяха я зарязали. И така, поуспокоена, акулата се залови за неочакваното пиршество. Налапа една риба и я глътна наведнъж, лапна втора.
Чак след третата схвана страшното. Опашката й се заплете в нещо — едновременно и меко, и неподатливо. Като сред жилави водорасли. Метна се уплашена встрани и почувствува също така обезсилени и гръдните си перки.
Размята се бясно, дано се отърве. Нали така се бе отскубвала от водораслите?
Напразно. С всеки скок, с всяко усилие се омотаваше все повече. Беше напълно обезвредена, скована.
Чак сега й стана ясно, че се бе намъкнала в трала, влачен от кораба с виещото витло.
С последно усилие успя да докопа със зъби мрежата. Размята глава. И конците не устояха, накъсаха се. Получи се малка пролука, през която скумриите се втурнаха навън в пърхащ сребрист поток.
Единствена акулата не можа да се измъкне. Не й се удаде да достигне със зъби задържащите перките й бримки на мрежата.
Скоро издънената трална торба се опразни. Остана само акулата, оплетена в недораздраните конци на мрежата, изнемощяла.
Дали нарочно я бяха напъхали тук делфините?
4
Ева Хук се колеба дълго, преди да се осмели. Цяла нощ обмисля думите, които щеше да каже на баща си, за да бъдат най-убедителни. Два пъти се качва на мостика, където капитан Хук бе излязъл да наблюдава работата на екипажа си по-добре. А и двата пъти след няколко безсмислени фрази се бе връщала обратно.
Сега вече нямаше да се върне! Трябваше да направи това, което бе нужно!
Задъхана от вълнение и срам, объркана, тя промълви:
— Татко… Знаеш…
Той я изгледа през рамо.
— Ние ще се оженим. — Ева изрече наведнъж това, без да е сигурна дали той го е чул.
Капитан Хук се обърна:
— Как? Кой? Кой ще се жени?
Беше почнала, нямаше спиране:
— Ние с Бил. Бил Адамсон. Обичаме се.
Баща й я гледаше втренчен. Стори й се разгневен. А той уж умееше да се владее.
Гледаше я и не отвръщаше.
А погледът му беше тъй тъжен, че и на нея й се доплакваше.
— Не си ли съгласен, татко?
Капитан Хук продължаваше да мълчи. Но си личеше, че трескаво дири отговор.
Най-сетне рече:
— Не, Ева, не…
Тя усети как колената й се подкосяват.
Обаче тоя път нямаше да му се подчини. В същото време й беше мъчно за него. Много мъчно.
От време на време крадешком хвърляше поглед надолу, към кърмата, откъдето Бил й правеше окуражителни знаци, докато ведно с това следеше как се навиват траловите въжета на лебедките.
— Но защо, татко? Та ти самият си признавал, че Бил е чудесен момък.
Той протегна ръка и неловко я погали по бузата. Наистина това вече не беше неговото малко момиче. Насреща му стоеше здрава девойка в разцвета на прелестта си. Кестенявите й къдри грееха като пламък около обгорялото от морското слънце лице, от което го гледаха две зелени, блеснали в сълзи очи.
— Ева — промълви той. — Бил наистина е чудесен човек, отличен моряк. Но… Как да го обясня? Темпераментът му, Ева… Особен, поривист, понякога до безразсъдство, меко казано. Повече подхождащ за самотен мореплавател, който търси опасностите, рискува живота си в някакъв първичен нагон за изява… Не за обикновен капитан, който носи отговорност за живота на толкова хора…
И привел глава напред, шепнешком довърши:
— Освен това не искам ти да бъдеш жена на моряк. Не искам!
— А защо? — Тя все не се предаваше. — Та нали и ти си моряк, нали потеклото ни е моряшко?