— Тъкмо затуй… Моята майка, лека й пръст, умря, когато баща ми беше на далечно плаване. Без да го види…
Преглътна с мъка:
— Така, без да ме види, без да я видя и аз, ти го знаеш, си отиде и майка ти…
Въздъхна:
— Не искам да имаш тяхната орис! Не искам!
Девойката се чудеше какви доводи да му измисли, когато високоговорителят в рубката запращя:
— Траловата вика рубката!
Капитан Хук пое микрофона:
— Слуша рубката.
— Капитане, тралът се прибира леко. Като празен.
— Траловата, продължавай изтеглянето! Идвам при вас.
И повече на себе си продума:
— Ехолотът показваше пълен пасаж скумрии. И минахме тъкмо по средата му. А сега — празно! Чудно!
След това на глас:
— Посочи ни го и пилотът. Той ни отведе до него.
И се обърна към дъщеря си:
— Впрочем защо Хенри Кларк вече не ни навестява? Щом свърши работата си и отлита.
И понеже Ева, смутена, не отговори, той попита рулевия:
— Курс?
— Един пет нула.
— Добре, дръж курс един пет нула!
— Да, капитане, така държа — отвърна, без да се обръща рулевият.
Капитан Хук се хвана с две ръце за перилата на стръмната, почти отвесна стълбичка и повече по ръце, отколкото с крака, сякаш се плъзна надолу, слезе на траловата палуба.
Мрежестата торба вече се измъкваше от водата. Че е празна, си личеше не само от леко опънатите въжета. Липсваха и чайките, и другите морски птици, които се въртят над пълен трал.
Ето, хлъзна се по палубата. Празен. По-право без очаквания улов, а само с една акула чук, която вяло размахваше опашка и тракаше с челюсти. Изглежда, дълго бе престояла така омотана, неподвижна, почти задушена от спряния приток на вода с кислород през хрилете й.
Видя и разкъсаната мрежа от нейните зъби, през където явно бе избягала уловената скумрия.
— Приготви за спускане другата мрежа! — нареди той. — А тая да се закърпи!
И отново се покачи на мостика да даде указанията си на рулевия за промяна на курса. Налагаше се да догонят отново отминалия пасаж.
А долу ядосаните от неуспеха моряци ритаха пленената хищница, безспорната виновница за изпуснатия богат улов. Пък и не само за това. Събудила се бе вече вродената във всеки моряк омраза към акулското племе. И особено към тази — хем опасна, хем уродлива на вид. Човек понякога е склонен да извини злото у красотата, но никога — у грозотата. Дори заради самата грозота.
Един дотича с канджа, замахна да я намушка с нея.
Превари го кокът, полинезиецът Тао, който също бе зарязал камбуза, привлечен от общата глъчка.
— Не я убивай! — рече той. — Сега Тао ще ви покаже какво умее. На островите „зъб“ и „акула“ значат едно и също. Тао само ще й скрие зъбите.
Пазейки се от чаткащите челюсти и размахваната опашка, които, макар и обезсилени от задушаването, все още представляваха действителна опасност, риболовците опитваха да измъкнат неволната натрапница от раздърпаната мрежа, за да направят място за спускането на новия трал. И гледаха това да стане с по-малко щети, защото сетне кърпенето пак беше тяхна работа. Вместо почивка — да кърпят.
Най-после акулата се заогъва по ламаринената площадка, повърнала няколко скумрии, притисната и от грубостта на хората, и от собствената си тежест.
Под ръководството на кока — най-сетне му бе паднала възможността и той да ръководи — моряците донесоха две канджи и като ги държаха за краищата, двамина притиснаха по гръб главата й, а други двамина — опашката.
Тао насече на парчета един железен тел и приклекна до жертвата си. Бавно, с отмерени движения, като хирург или като жрец в жестоко свещенодействие, той промуши единия тел през долната челюст на хищницата, после го натисна така, че да излезе през горната, а с клещите го усука в здрав възел. Направи по същия начин втора желязна бримка, после — трета, четвърта…
Заши устата й, обезвреди я напълно.
И се изправи с победоносен вид:
— Зъб-акула вече няма да пакости!
Ева, дошла с уредите си за измерване тъкмо тогава, видяла какво правят хората, не можа да сдържи възмущението си:
— Защо я мъчите?
Тао отвърна, предоволен от себе си:
— Зъб-акула няма вече да яде хора. Мис Хук знае, нали, че тия ядат хора?
Девойката възрази рязко. Та тя беше биолог:
— Е, какво като яде хора! Нека те да се пазят! Нима е виновна тя, че природата я е създала такава? Отде накъде ние имаме право да я убием или да й зашием устата, което е все същото, а тя — не? И кой ни е дал това право?
Някой се обади:
— Става дума за акула, мис, най-вредната твар!
— Вредна! — обърна се към него Ева. — Вредна за човека. А за природата? Кой е по-вреден за целокупната природа: акулите, които стотици милиони години кръстосват океаните, без да нанесат каква да е вреда на живота въобще, или…