Бил застана до нея, подпря се на парапета. И тя дума по дума му предаде целия разговор с баща си.
Разправяше и не можеше да откъсне поглед от морето. И сякаш не море, а сняг. По-право лед. Като че ли корабът бе обгърнат от чудноват жив лед, който преливаше във всички студени тонове. Дори сред бумтежа на двигателите можеше да се различи някакво особено шумолене като разлюлени от вятъра сухи листа. А в странното ледено море се мятаха тъмни силуети, които оставяха следи като пукнатини подир ледоразбивач.
За нея това съвсем не беше чудо. Или пък обратно — истинско чудо, брачно тържество на дребни калмари. На двойки, на двойки, прегърнати, те се блъскаха в тая ледоподобна маса, а по телата им пробягваха мъждукащи сияния. Привлечени от богатото угощение, сред тях сновяха акули, които оставяха подире си подобните на пукнатини дири.
— А сега? — запита глухо Бил.
Тя не отговори веднага.
И той добави:
— В такъв случай ще напусна морето. Заради теб. Ще се заловя с друго занятие, сухоземно.
— А какво друго умееш така добре? — пресече го девойката.
Той сви рамене. Защото знаеше — сам си го бе признавал, — че е непостоянен, че не се задържа на една работа, че се прехвърля от кораб на кораб. И че сега стои тук не толкова заради добрия капитан, а заради дъщеря му.
— Тъй добре не умея друго — отвърна чистосърдечно той. — Но в същото време мога всичко. Каквото може да направи друг, мога и аз.
И добави:
— Изглежда, дошло е време да скъсам с това жалко живуркане. Да се махна. И да се захвана с големия бизнес.
Тя се усмихна снизходително:
— Тъй лесно ли се прави големият бизнес? Без капитал, в тая безработица? Когато всеки дрипльо мечтае да стане милионер.
Той не се засегна от хапливия й намек:
— Тогава? Ти пък какво предлагаш?
Ева вирна глава:
— Остава ни само едно.
— Какво?
— Да избягаме! И да се венчаем тайно.
Бил не отговори веднага. Да бягат? Това ли беше най-доброто разрешение? И достойно ли беше?
А долу морето продължаваше да ври от трепета на влюбените главоноги, в зараждането на новия живот, сред който пируваха гладните акули — винаги заедно, винаги свързани — живот и смърт.
5
Със зашита уста акулата чук се носеше сред мрака на бездната, като постепенно се опомняше, озовала се отново в родната стихия. Телените шевове не бяха тъй притегнати, та даваха някаква възможност на водния поток да се процежда между полуоткрехнатите й челюсти, да умива хрилете и да й доставя нужния кислород. За сметка на това пък, за да засили тоя приток, й се налагаше да размахва все по-бързо опашка, че да добие нужната скорост.
Вече бе възстановила дишането си, беше се освежила и ободрила. Жизнеността й бе победила и тоя път, и след това тежко изпитание.
Оставаше само гладът, пак гладът, вечният й спътник.
А не съзнаваше, къде толкова мозък за това в тясното й хрущялно черепче, че така, с тая обезвредена уста, е вече осъдена, предопределена на гладна смърт.
Затова в своето животинско неведение продължаваше да дири плячка, осланяйки се на страничната си линия, все едно наострила уши, и се мъчеше да долови всяко по-различно трепване на водата. Поклащаше грозната си глава наляво и надясно дано подуши чужда миризма — мирис на плът и на кръв. Всъщност тя ги усещаше не само с ноздрите, а и с кожата си.
Наоколо — само мрак. Нагоре, надолу, отвред. Тук няма скали, няма дървета, няма тежест, по които сухоземните обитатели определят мястото си в пространството. Тук при почти пълна безтегловност единствен вроденият й усет, подсказван от преместването на малките зрънца-отолити във вътрешното й ухо, я осведомяваше за посоката и местонахождението й в еднообразната черна празнота.
По-право не празнота. А вода, кипяща от живот. Но тия живи твари, които гъмжаха навред около нея, не ставаха за храна. На нея й трябва едра плячка, в която да впие трионени зъби, да ръфа, да гълта, а не планктон: всякакви там водорасли, всякакви личинки и всякакви други дребосъци.
Изведнъж тя усети, почувствува го с цялото си тяло: със страничната линия, със слуха, с обонянието. Само не с очите. В тая тъмнина те бяха безполезни. Усети, че приближава пасаж риби тон. Някои от тях израстват по-големи от нея, ала не са опасни. Опасни са за дребната риба. А тия изглеждаха, кажи-речи, колкото нея. Значи биваше ги за ядене. При това — в разбъркан строй, може би нападани от друг враг.
Акулата чук се стрелна към тях. Зад стадото се мъкнеше с мъчителни, вяли движения една болна риба. Не беше ранена, защото не миришеше на кръв. Я глисти, я пиявици, я рачета и охлюви, я нещо друго, което сега не интересуваше хищницата, възбудена, тържествуваща от щастливия случай — да открие безпомощна жертва, когато наоколо няма други съперници, които да й я оспорят.