И тя връхлетя нататък. Понечи да раззине челюсти, както обикновено, за да ги впие в сочната плът. И се смути. Не можаха да се отворят, сковани от телените бримки.
Обърна се, повтори атаката — пак безуспешно. От гняв удари набелязаната плячка с глава в корема. И я накара с последни сили да ускори ход, дано настигне пасажа — озадачена и тя от неуспеха на неприятеля.
Улисана в безплодната си гонитба, в отчаяните си опити да захапе, акулата бе забравила бдителността си. Затова така се сепна, направо подскочи от уплаха, когато усети втурването на другата стръвница.
Позна я — косатка! Поне два пъти по-едра от нея!
Косатката настигна рибата тон, захапа я за главата. И отведнъж я нагълта — една исполинска хапка.
После отлетя обратно към повърхността. Тя не беше риба, нужен й бе за дишане въздух, не вода.
Побягнала навреме, акулата пак продължи пътя си — в същия зигзаг, със същото вслушване и душене.
Ясно, високо горе преминаваше стадо косатки. Друг път тя би предпочела да избягва такова съседство. Не и сега, не при глождещия я глад.
Ноздрите й, устата, цялата й кожа усещаше мириса на кръвта, наистина не прясна, а съсирена, кръв на мъртво същество, но все пак кръв.
А тя не беше в състояние да устои на тоя мирис, който я примамваше властно, влечеше я натам, подлудяваше я.
Покорна на своя нагон, акулата се отправи нататък, ала както винаги — недоверчиво, в лъкатушни извивки, в обход, опитвайки се да разучи цялата обстановка, да установи точно къде се намира плячката, какво е разположението на неприятелите, да открие някое слабо място в тяхната отбрана.
Подводният й свят просветваше бързо. Чернилката на бездната се разреждаше, преливаше във все по бледосинкави оттенъци, докато накрая заискри в своята кристална чистота. Ала не, не беше чистота. Защото сред тоя прозрачен течен кристал се носеха, летяха милиони, милиарди микроскопични твари, огрени от проникващите дотам слънчеви лъчи и наподобили бавно сипещи се снежинки.
Още не ги виждаше, но вече знаеше — пред нея плуваше стадо от десетина косатки. Плуваше в необичаен строй — кръг, от чийто център лъхаше примамващият мирис на плячката.
Еднооката, злочестата майка не се бе отказала да носи на главата си своето мъртво дете, онова същото, което бе загризала акулата чук. Не бе успяла да го съживи клетата, премного кръв бе изгубило то, ала нямаше сила да го изостави. Чувствуваше, не се и съмняваше, че е умряло. Ако беше живо, щеше да пищи за помощ, щеше да се мята във водата. А то се бе отпуснало неподвижно, вцепенено, съвсем беззвучно. И въпреки всичко тя си го носеше. Щеше да го носи още дълго така. Защото не можеше да се примири, не искаше да се примири със зловещата истина.
За нея то си оставаше непрежалима рожба, за акулата — само лаком къс месо. Къс месо — и толкова! — до който трябваше някак да се добере.
А имаше основания да се надява. Друг път много по-предпазливи, по-бдителни, сега и останалите косатки, потресени от мъката на своята сродница, объркани от нейното поведение, явно нелепо и безсмислено, гледаха да се навъртат по-близо до нея, пищяха, мяукаха на своя неразбираем за другите животни език. И в тоя смут като че ли позабравяха някои от правилата за безопасността си.
Събрала смелост от безнаказаното си приближаване, акулата чук ставаше все по-дръзка.
Ето, изплува към подобната на грейнала седефена черупка повърхност, в която като в огледало се отрази цяла — малко нагъната, с гърба надолу, но иначе съвсем същата. Не се уплаши от своя образ, не побягна, не нападна, защото повече разчиташе на другите си сетива, отколкото на зрението.
Надигна се още малко и гръбната й перка разцепи седефеното огледало леко и безшумно. Акулата заплува по-бързо нататък, където в далечината ту се подаваха, ту се скриваха високите гръбни плавници на косатките.
Додето стигаше поглед, във всички посоки се гънеше и люлееше морето. Далече-далече на изток над хоризонта се надигаше разжареното кълбо на слънцето, заприличало на някакъв светещ морски таралеж. Огнените му лъчи се сипеха върху набръчканата водна повърхност и се отразяваха от нея в безброй ослепителни петна, все едно пасаж подскачащи сребристи сардини.
Из въздуха прелитаха птици. Високо-високо, в посиняващата розовина на изгрева, сякаш закован в небосвода, се рееше огромен чистобял албатрос само с черни краища на крилете. Стрелкаха се фаетони с дълги червени пера на опашките. Кафяви фрегати с алени гуши гонеха над вълните летящи риби, които вече не знаеха къде да се дянат: отдолу корифените, отгоре птиците. Над самата повърхност се носеха водорези със светли кореми и черни гърбове, с оранжеви клюнове, от които долният, по-дълъг и потопен във водата, сякаш я режеше, и ловяха дребни риби, рачета и всякакви личинки.