Усетила ги бе, сега вече ги видя — още две акули, чиито перки пореха вълните недалеч от нея — и те привлечени насам от същата примамка.
Това като че ли й вдъхна нова смелост, накара я да ускори още повече ход. А вече бе видяла Еднооката, която поддържаше с глава трупа на безжизненото си дете.
Един самец косатка (самците се познават по седловидното петно зад гръбния плавник) неочаквано вирна опашка и потъна.
Видя го, но все едно че не го бе видяла.
Схвана какво става, когато съседката й отдясно, млада синя акула, подскочи във въздуха, после падна точно в устата на чакащия самец, който бе прибягнал до една от обичайните си хитрости. Гмурнал се бе дълбоко и оттам с помощта на ултразвуковия си ехолокатор бе определил мястото й, след което, излитайки почти отвесно, я бе атакувал безпогрешно.
Ясно, налагаше се да бъде по-предпазлива!
Акулата чук намали ход, заозърта се неспокойно. Дали и нея нямаше да сполети същата участ?
Оказа се, че не е същата.
Друга косатка плесна с опашка, превъртя се във водата и устремно се насочи към нея. Направо, без никакви обходи. Напълно уверена в успеха си. Гръбният й плавник проряза повърхността — заплашителен черен триъгълник, висок метър и половина.
Нямаше друг избор. Акулата чук наведе глава и заби към дълбините, размахала в ужас опашка.
Тоя път май че нямаше да се отърве!
Усещаше как врагът й я настига бързо, като не спираше да щрака и да мяука в устрема си да не я изпусне от обсега на локатора си.
А какво беше това, дето се втурна насреща й, невидимо в мрака? С изключителна скорост. Пак ли риба меч?
Не, тоя път друго — риба трион!
На големина колкото нея, подобна на рибата меч, само че за разлика от нея с две редици остри зъби, нанизани отстрани на дългия й нос, все едно двустранен трион.
Акулата чук успя да отскочи в последния миг. И новият нападател, не преценил добре, се блъсна в преследващата косатка. Това съвсем не беше неговият обичай. Оръжието му служеше за удряне, за кълцане, за рязане, не и за мушкане. Тоя път той по погрешка го заби в тялото на косатката.
Разбра мигновено несполуката си, размята се, задърпа се назад, дано се откопчи. Ала напразно! Зъбците на триона се бяха впили в мускулите на противника, не пускаха, подобно на харпун.
Побесняла от гняв и от болка, косатката също се разлудува, завъртя се като пумпал, размаха плавници, зашиба с опашка, запищя пронизително.
Накрая в това светкавично счепкване трионът не издържа. Строши се с пукот. Една част от него остана в плътта на косатката, ала рибата, макар и осакатена, тозчас побягна надолу, защото знаеше какво я очаква, ако я настигне освирепелият й враг.
Имала бе късмет — врагът не я последва. Дали болката от раната беше тъй непоносима, или пък улови другата опасност, много по-голяма от някакви си риби, макар и големи, макар и опасни, обърна се и излетя с предупредителен вик нагоре.
Възползувала се от кратката схватка, акулата чук продължи да се спуска надолу и все по-надолу. И в страха си не усети новата заплаха.
Когато проумя каква е тя, вече беше твърде късно.
Насреща й се носеше като изблъвнато от бездната друго чудовище, не по-малко ужасно от останалите назад косатки.
Многоръкият!
Гигантският кракен, неколкократно по-големият от нея калмар, от дълбините изплуваше като огромна ракета с опашния си плавник напред, тласкан от водната струя на естествения си реактивен двигател — сифона на мантийната му торба, — чийто бумтеж пронизваше тъмните слоеве и разтърсваше страничната линия на акулата.
Трябваше пак да бяга!
Но преди тя да съобрази какво й предстои, Многоръкия се обърна рязко с главата напред и метна като ласа двете си дълги хватателни пипала — тентакулите.
И ето, едното я докосна, вендузите му залепнаха за грапавата й кожа, ноктите му, криви и остри, се впиха дълбоко. От другата страна я притисна и втората тентакула.
Вкопчана в тоя жив капан, акулата побесня. Заподскача, заизвива се, изгубила ума и дума от силата на живата примка и щракането на страшния калмарски клюн, там, между осемте му по-къси пипала. Тоя зловещ клюн, който сякаш отсега долавяше насладата от ръфането на уловената жертва.
В същия миг акулата усети до устата си случайния допир на тентакулата, на нейния дълъг ствол. Понечи да го захапе. Успееше ли, острите й зъби щяха да го прегризат и тя щеше да се освободи поне от едната примка, което би й дало надежда, че по същия начин ще се справи и с второто.