Не успя. Усуканите телове не позволиха на челюстите да се раззинат. И за лишен път тя се убеди колко беззащитна бе сега с обезвредена уста, единственото й оръжие: и за нападение, и за отбрана.
Отчаяна при това последно, излишно откритие, акулата се размята още по-настървено.
Все безуспешно!
Кръвожадните тентакули, впили в тялото й непускащите си смукала и нокти, бавно, но непреодолимо я притегляха към злобно прищракващата човка.
Късите пипала вече се разперваха, за да я обхванат още по-здраво, когато се чу нов познат звук. Толкова силен, че дори в предсмъртния си гърч акулата го долови. Наподоби й скърцането на заседнал в рифа кораб при всеки тласък на вълните.
Тя почувствува омекването на пипалата.
Явно и калмарът вече бе усетил новия хищник. Не със слуха си, та той беше глух, а с термоскопичните си очи, пръснати по двата му плавника — всъщност черни точки, свръхчувствителни към топлинните лъчи. Те всъщност бяха доловили приближаването на топлокръвно животно. А тук, в бездната, може да проникне само едно такова животно.
Разпозна го и акулата — тя пък със страничната си линия. И с обонянието си.
Кашалот!
Вече знаеше и точно кой — Кривата Челюст!
Някога в разпалена битка друг мъжкар бе докопал долната му челюст и я бе счупил. Ала не съвсем. Иначе нещастникът не би оцелял до днес. Тя бе зараснала накриво. И все пак дори така, някак насмешливо изместена, му вършеше задоволителна работа. Успяваше да задържи плячката, докато я погълне.
Кашалотът връхлиташе стремглаво. Скрибуцането, всъщност ултразвуковият му локатор бе придобил оглушителна сила — като рева на металните птици, които понякога профучават над морето. А ударите на сърцето му, редки и отмерени, бумтяха, както се блъскат при буря вълните в стръмен бряг.
Многоръкият съобрази на часа. Задал се бе опасен враг — може би единственият му враг в неговото черно царство. Затова отпусна вендузите на лапите си, отхвърли надалеч сигурната си плячка, прежали я, за да не стане той самият чужда плячка.
Закъсня със секунда, дори част от секундата!
При резкия му отскок остана излъган и китът. Вместо туловището той свари да докопа само едната му тентакула.
Не опита да поправи грешката си. Стисна още по-яко. И не пусна.
Калмарът се размята, побеснял от гняв; сифонът му заизхвърля водата на учестени тласъци.
Напразно — Кривата Челюст не отпускаше.
Тогава реши обратното — хвърли се върху огромната му тъпа глава и се залепи отгоре й с всичките си свободни пипала. Загриза тлъстата му кожа с клюн, зашиба го с опашния плавник.
Все безуспешно!
Стиснал с всички сили тентакулата, почти до основата й, китът се обърна и се насочи право към повърхността, размахал лудо опашка.
Нали трябваше да диша?
В първия миг акулата хукна да бяга колкото може по-далеч от тоя титаничен двубой. Но подир малко се разколеба. Сякаш размисли. В разгара на битката никой не се сещаше за нея. Но след това, който и да излезеше победител, все се очертаваше някаква надежда и тя да се вреди на пиршеството му. Не би се отказала нито от калмарска, нито от китова мръвка.
Отново забравила зашитата си уста, гладницата заплува подире им.
Че колко е нейният мозък, та да помни и това?
Сплетените в смъртната си схватка великани бързо се възнасяха към просветващите водни пластове.
Ту отляво, ту отдясно като сиви призраци изникваха други акули, огромни и дребосъчета, всички примамени от грохота на сражението и от мириса на кръвта от раните им, описваха наоколо обичайните си спирали, все по-близо и по-близо, сякаш това, което ставаше, не ги засягаше. Но готови всеки момент да връхлетят и да впият зъби там, където им се удаде.
От множеството рани на кашалота се разсейваше като ален дим кръвта на бозайник, а от разкъсаното пипало изтичаше синята кръв на гигантското главоного.
Успял да извлече жертвата си в своята стихия до водната повърхност, кашалотът получи нова сила. Развъртя се, запремята се, заподскача сред гейзери от водни пръски. Все по-яростно, но и все по-целенасочено.
Накрая кракенът не издържа. Разхлаби пипалата си, след което с отчаян напън опита да се отскубне от зъбите на превъзхождащия го противник.
И успя.
Но успя срещу скъпа цена. Прескъпа!
Прегризана от острите кашалотови зъбища, тентакулата му се отскубна, остана в устата на победителя, който вирна глава, та я глътна на часа, после задиша учестено — да проветри дробовете си след дългия престой в бездната.
Нямаше сили веднага да продължи битката. Волю-неволю, позволи на жертвата си, така осакатена, да се стрелне с най-голяма скорост надолу, към своето царство.