Разочаровани, акулите се пръснаха в разни посоки. За тях не бе останало нищо.
Освен смесената миризма на червената и синята кръв.
6
Още преди залез „Марлин“ пусна котва край островчето. Дървеният кей на пристанището не беше подходящ за такива кораби — строен бе за лодки, за канута, най-много за спортни яхти. Пък и градецът беше малък, почти село, но произвеждаше достатъчно плодове, които бяха нужни за екипажите на петте траулера и хладилния кораб, притежания на акционерното дружество, в ценните книжа на което беше вложил спестяванията си и капитан Джими Хук.
На брега бе отишъл с доплавалата моторница само Бил Адамсон. Задачата, възложена му от капитана, беше да спазари покупката на определеното количество банани, кокосови орехи, ананаси и някои зеленчуци.
Ала той, освен това свари да организира и своето бягство. По-право не само своето, то беше лека работа, но и бягството на Ева.
Нямаше друг избор. Баща й остана непреклонен. А беше и бърз в решенията си. Преди да го усетят, се бе свързал по радиото с ръководството на компанията и бе препоръчал помощника си да замести сваления на брега за лекуване капитан на траулера „Мери“.
Още на другия ден Бил Адамсон трябваше да поеме новия си пост — а то значеше да бъде разделен от Ева.
Ей това не можеше да понесе той — да го откъснат от нея, единствената, заради която още стоеше на тоя кораб и не го напускаше, въпреки че му бе омръзнал.
Както става в тия географски ширини, нощта настъпи скоро след неговото завръщане. Почервеняло, слънцето се потопи до половина в океана. На изток небето притъмня. Притъмняваха и вълните, равни, дълги и тежки. Само острите им гребени, пронизвани от последните лъчи, грееха с розови сияния, докато пъплеха към пясъчния бряг.
После слънцето се гмурна зад хоризонта. И нощта захлупи света с черното си покривало, по което заискриха звездите.
Когато корабът е добре закотвен, екипажът може да си отпочине. Може да си позволи малък отдих също и командният състав. На вахта остана само рулевият, по-право остана да дреме прав в командната рубка.
Навечеряли се, изпушили по една цигара, побъбрили си, моряците побързаха да се приберат в кубрика, за да наваксат в сън недоспаните часове през последните дни. Много труд бяха положили, голям улов бяха събрали. Затова, след като го бяха предали на хладилния кораб, им се полагаше тая заслужена и тъй дълго очаквана почивка.
Бил Адамсон не бързаше да се прибира. Облакътен на левия планшир, той се взираше нетърпеливо в мрака, нататък, където гаснеха една след друга светлините на градеца.
Внезапно нещо профуча покрай главата му като метнат камък и в следния миг се чу удар като изстрел. Рулевият изскочи от рубката стреснат.
— Какво става? — запита Бил.
Оня се наведе, вдигна нещо.
— Летяща риба, мистър. Ударила се в стъклото, едва не го строшила.
Толкова висок полет! Та дотам имаше повече от пет метра.
Отново профуча нещо, само че вече не една, а цяла ескадрила риби прелетяха над палубата, за тяхно щастие, без да се блъснат в мачта или пристройка.
Рулевият, успокоен, се прибра вътре.
Корабът пак утихна.
Най-сетне Бил видя това, което очакваше. С безшумни потапяния на веслата до борда приближи рибарска лодка, заобиколи предпазливо и спря до щорм-трапа, който Бил нарочно не бе прибрал след завръщането си.
Изглежда, и Ева дори от каютата си, през открехнатата врата, бе разбрала какво става. Защото, преди той да се обърне, за да отиде и да почука на прозорчето й, както се бяха уговорили, тя вече стоеше до него. С пътната си чанта в ръка.
— Слизай веднага! — пошепна Бил.
Девойката заслиза послушно по въжената стълба, след което пъргаво стъпи в лодката, зае мястото си. Огледал се още веднъж дали някой не ги е видял, я последва и той. Седна до нея.
Без да чака подкана, рибарят загреба с веслата. Отначало бавно, безшумно, а след това по-бързо, с все по-широк размах.
„Марлин“ взе да изостава в тъмната омара на нощта. И само сигналните му светлини, които се отразяваха в нагънати огнени змийчета във водата, издаваха мястото му.
Едва тогава, почувствували се вече в безопасност, двамата бегълци осъзнаха красотата, която ги обгръщаше. Нощното море гореше, пламтеше, преливаше във всички сияния на синьото и зеленото, подобно на пламъчетата в спиртника. От веслата се оттичаше не обикновена вода, а течен огън, като стопено злато. Край тях, додето стигаше поглед, танцуваха светещите микроорганизми, тъчаха и разнищваха чудновати паяжини с безплътните си избухвания.