Близо до лодката закръжи в зигзаг акула, но каква ли? Изглеждаше доста едра. Зад опашката й се проточваше огнен шлейф, все едно объркала орбитата си подводна комета.
Скоро достигнаха пристана. Разплатиха се, после двамата забързаха към летището. При идването си Бил бе сварил да стори и това — да вземе билети за самолета, поддържащ връзката между острова и сушата, който по разписание трябваше да отлети след около час.
Летището представляваше добре окосена поляна, оградена с бодлив тел да не влиза добитък, имаше и една барака накрая. Проста дървена барака, но окичена с цяла гора от антени за радиовръзка със самолетите и континента. И освен това — с неотменния за такъв аеродрум стълб с нашарения в бяло и червено чувал, който показва посоката на вятъра.
Там сякаш ги попариха с вряла вода. Диспечерът им обясни, че очакваната машина още не е дошла, защото преди излитането й установили някаква нередност в мотора.
— Какво от това! — учуди се той от своя страна, като видя смутените им лица. — Ние тук сме свикнали със закъсненията. Важното е да дойде.
Изглежда, че бе така. Неколцината пътници, които бяха пристигнали преди тях, се излежаваха върху куфарите си, примирени видимо за дълъг престой. Без да роптаят, приели, че това влиза в реда на нещата. А други, направили „каре“, удряха разпалено картите.
— А кога ще дойде? — повтори въпроса си Бил, който се чувствуваше почти виновен, сякаш той бе причинил повредата. — И кога ще отпътуваме ние?
Служителят отмести фуражката си, за да се почеше, и рече:
— Ами… Елате, да речем, след три-четири часа! Дано дотогава…
Няма що, трябваше и те да се примирят.
Бил предложи:
— Я да се поразходим по брега! Какво ще кажеш?
Тя сви с безразличие рамене.
Оставиха малкия си багаж на гардероба и поеха към плажа, очертан от грациозните силуети на строените като балерини кокосови палми.
И както вървяха, по едно време Ева подметна разколебана:
— А дали — тъкмо така?
— Как другояче?
— Ами… като престъпници… Баща ми толкова ме обича… пък аз… пък и ти — оставяш го без помощник…
Бил отвърна гневно:
— Не аз, той се остави без помощник. Кой нареди да ме преместят на „Мери“?
Продължиха да вървят мълчаливо.
Ева не изтрая дълго:
— Добре де! Избягахме. А сетне?
— Сетне — гласът му доби предишната си увереност — ще ида при конкуренцията. Откога ме примамват. Отказвах им, за да съм при теб…
Тя все се колебаеше:
— Примамвали са те, за да създадат трудности на нашето дружество. Но сега, след като си… дезертьор… може и да те отхвърлят.
— Много важно! Ще си намеря друга работа. Аз мога всичко, което кой да е човек може да върши. И да чистя обувки, и да играя на борсата.
— Ще бъде трудно.
— За мен трудно няма. Само да реша веднъж.
Тя се усмихна. Неговата самоувереност, граничеща със самохвалство, неволно й вдъхваше и на нея смелост.
— Има право баща ми. Добро момче — казва, — ама фукльо!
Разсмя се и той. Знаеше си, че е фукльо. Но предпочиташе тая крайност пред другата, в която пък изпадаше приятелят му Хенри — да се вайка винаги. И като че ли тъкмо затуй все да не му върви — особено сред момичетата.
Скоро излязоха от градчето, нагазиха в пясъчната ивица. Пред тях се разбягаха върху изправените си дълги начупени крака пълчища крабове привидения, зашумоляха като сухи листа.
А морето, успокоено, изтласкваше към брега вълна подир вълна, чийто ритмичен грохот при пречупването на пенестите им върхове заглушаваше всеки друг шум. За да се чуват, двамата трябваше да се надвикват. Всъщност това не беше и пяна, то беше огън, пламтящи сияния. Те попълзяваха в неравни светещи пипала по пясъка и при оттеглянето си избродирваха по него вълшебни светещи дантели, блещукащи до новия плисък, който ги размиваше и мигновено ги преобразяваше в нови, съвсем причудливи орнаменти.
Девойката промълви глухо:
— Страх ме е!
Той се наведе към нея:
— Нищо не чувам!
Тя почти извика:
— Страх ме е! Погледна ли света, вдигна ли очи към небето. Вледенявам се пред неговата безкрайност.
Бил стисна съчувствено ръката й.
— Като гледам вселената — продължи тя. — И нас, два атома, запокитени в Нищото. А се мислим център на света. Учените, някои учени, допускат, че във всеки атом, във всяка елементарна частица е включена друга цяла вселена. Пък и нашата може да е елементарна частица на някоя още по-грандиозна вселена.
Бил я прегърна нежно:
— Я какви мисли! Тъкмо сега. Пред прага на щастието… Пък аз, да си призная, много-много нямам вяра на тия хипотези, които се множат всеки ден. Има екологичен взрив, има демографски взрив, има информационен, но като че ли всичките те не могат да се сравнят с взрива на хипотезите. Всеки уважаващ себе си днешен учен се смята задължен да изкове нова оригинална хипотеза.