Внезапно той се обърна:
— Я! Стъпките на дявола!
Ева погледна назад. Техните собствени следи по пясъка сияеха в меки неонови светлини.
За нея в това нямаше нищо свръхестествено — причина бяха същите тези перидинеи — и въпреки това не можеше да откъсне поглед от вълшебното зрелище — от огнената броеница, която бележеше пътя им.
Бил заподскача на място. Винаги й приличаше на хлапак — голям, силен, мъжествен, но с нрав на хлапак.
— Аз вярвам — викаше той. — Вярвам на своя здрав разум, а не на някакви си небиблейски легенди: за Големия Взрив, за Разширяващата се Вселена, за Пулсиращата Вселена, за ужасните Черни Дупки, които като неправдоподобни лами всмукват всяка материя и където пространството и времето придобиват отрицателен знак… Цялата тая митология на двадесетия век…
Тя беше човек на науката и не можеше да се въздържи:
— Всичко това се смята доказано. И то по математичен път. А наука е тъкмо това, което може да се обясни с методите на математиката.
Бил отново я прегърна:
— Ами ако изчисленията на тия учени се окажат неточни; ами ако при съвременното положение на нашите знания те не са в състояние да поставят правилно условията на тая космическа математическа задача? Ако не са установили точно величините, въз основа на които пресмятат крайния резултат? Те все още не знаят каква е средната плътност на материята в космоса, затова едни застъпват схващането за вечно разширяващата се вселена, други за свиваща се, трети за пулсираща…
Изведнъж той се сети нещо:
— Гледай!
И като се наведе, започна да чертае с пръст по пясъка. Скоро пред очите й грейна, сякаш написано с жарава, нейното име:
„ЕВА“
Тъй мило! А в същото време и някак неуместно — подобно на неонова реклама.
Бил продължаваше да пише с огнени букви:
„ОБИЧАМ ТЕ!“
Тя неволно потръпна:
— Не знам, много съм трогната. А едновременно с това ме е срам. От баща ми. Особено така, тая вечер, пред безбрежното море, под звездния свод. Такива нищожества, пък мислим, че вършим кой знае какво.
И се сгуши в прегръдката му:
— Страх ме е! Страх ме е от толкова щастие! Какво ли ни крои съдбата?
Бил я притисна към сърцето си:
— Ева, ела на себе си! Та това ти ли си? Не питам съдбата, а сам си я създавам. Очаква ни щастие, Ева, щастие! Двамата, един до друг.
И се разсмя с бодрия си, вдъхващ оптимизъм глас:
— Тъй ще доживеем до старини. С рояк деца и внуци. А защо не и правнуци? Достатъчно сме млади още! Даже ми става смешно. Дядо Бил, а внуците, цяла дузина, се катерят по колената, по рамената, та и по главата му.
Ева, загледана като хипнотизирана в греещите думи — това странно любовно признание, — искаше да му повярва. Но защо някаква буца, горчива буца засядаше в гърлото й? Защо спираше дъха й?
Пламтящите букви по пясъка, отначало ослепително ярки, постепенно избледняваха, притъмняваха, докато накрая угаснаха съвсем.
Само мокър пясък! И нищо — нищичко друго!
Това ли е всъщност любовта?
7
Акулата чук най-сетне май че проумя, някакво бледо досещане проникна в мозъчето й. След толкова лутане успя да налучка причинната връзка между глада, между недостига на кислород и скованата си уста, успя да ги свърже с неприятните, болезнени телове, които стискаха челюстите й.
И най-важното — успя да налучка единствено правилното за случая решение.
Тя свърна встрани и се насочи право към познатия й риф, там, далече на запад, където не един път бе ходила на лов за скатове, където се бе оставяла на местните риби санитари да я доопощят от рибите въшки, след като нейните лоцмани и прилепала се оказваха безсилни да се справят с това сами.
Още не й беше ясно какво предстои да стори там, но щом като и друг път бе намирала облекчение сред кораловите храсти, нищо не й пречеше да го очаква и сега пак там.
Все още беше нощ, ала на изток, забулвани от надигащия се сумрак, гаснеха една подир друга доскоро ярките звезди. Сред смолистите водни пластове замъждукваха лъкатушни отблясъци като едва различимите наслоения в полиран черен мрамор. Светещите животинки предприемаха ежедневното си пътешествие — от повърхността към дъното, подобно на бавно стелещи се разноцветни снежинки.
Корифените, прекрасно оцветени в опаловата си зеленина, се втурваха да гонят летящите риби, които изхвърчаха над водата, профучаваха стотина метра във въздуха, но невинаги успешно. Твърде често, когато цопнеха обратно, попадаха в зиналите уста на преследвачките си, които, без да летят, само със съобразителност и бързина се озоваваха тъкмо там, където трябва.