По-далеч от нея, скрити зад изумрудената завеса на водата, плуваха безброй други твари, живи късове месо. По-бавни рибни стада, които издаваха съществуването си с най-различни звуци, когато се хранеха, когато се размножаваха, когато се пръскаха пред връхлетял враг. Но както тя усещаше близостта им, така и те със своя усет разбираха, че е гладна, и предпочитаха да не й се мяркат пред очите.
Такава беше нейната орис — винаги в движение и почти винаги гладна. Осъдена да не спира, да не почива, а все да търси храна — каква да е храна.
И да бяга. Толкова много други хищници ламтят за нейното месо. Не би я пропуснал преминалият кашалот, не биха я оставили на мира играещите в далечината делфини. Впрочем не да я изядат, а да й отмъстят за отмъкваните понякога от нея делфинчета и ранени или болни техни другари. В бясната си ярост би я намушкала, без да се поколебае, понесла се като ракета, рибата меч.
И все пак най-опасни си оставаха нейните собствени сродници. Като човека и акулата обикновено става жертва на себеподобните си.
Ето и сега тя усещаше близостта на Белязаната, огромната тигрова акула с грозен белег от нечии други зъби точно зад хрилните отвори, която днес не й обръщаше особено внимание, увлечена и тя да дебне засега по-леснодостъпната плячка.
Малко по-далеч плуваха три сини акули, не по-безопасни от тигровата, от които друг път тозчас би избягала. Друг път, не сега. Сега всички имаха обща цел.
Като че ли най-наблизо се луташе насам-натам Дългата Опашка, младата акула лисица, чийто прякор се бе вмъкнал в паметта на морските обитатели безспорно не като понятие, а като зрителен отпечатък от неимоверно удължената горна част на опашната й перка, достигаща на дължина, кажи-речи, колкото цялото й тяло. Когато пораснеше достатъчно, тя щеше да се окаже достоен противник и на петте си съседки, ала сега все още не представляваше кой знае каква опасност. Напротив, цялото й същество, всичките й мускулчета, мирисът на страха, отделян от кожата й, издаваха с какво усилие си налагаше да продължи пътя си редом с тая натрапена дружина.
Пък не само тя. Още десетина други акули от всякакви видове по-наблизо и по-далеч, но без да изостават, следваха проточената във водата диря — дъха на прясна кръв, пред който никоя хищница не може да устои.
Акулата чук, изглежда, гладувала най-дълго от всички, едва сдържаше дивия си порив да връхлети срещу жертвата си и да впие зъби в тялото й. Дори понякога неволно щракваше челюсти, представяйки си как ги забива във въображаемата плът, но тозчас ги отваряше, раздразнена от болката, която при това празно щракване й причиняваха десетината набодени в устата й шипове на отдавна нагълтани от нея или случайно успели да се спасят бодлоопашати скатове. Ноздрите й, като тънка бразда отпред по цялата дължина на главата, най-чувствителното й сетиво, все едно стереообоняние, определяха с идеална точност местоположението на плячката.
Очите й безсъмнено не биха могли да я видят. Слухът й също се оказваше безсилен. Почти глуха, тя имаше един съвършен уред, наречен от учените „странична линия“, с който долавяше всяко трепване на водата, всяка поява на живо същество от десетки, от стотици метри разстояние. Ще речеш, по едно удължено ухо, изтеглено от главата до опашката.
Сведенията, постъпващи от двете странични линии, отдавна й показваха, че спазва правилната посока — плуващото почти до повърхността стадо едри делфини косатки с дълги, щръкнали като сърп или коса гръбни плавници.
На една от тях предстоеше да ражда. Ей това изчакваха преследвачките. Косатките са опасни противници, с пряко нападение дебнещите ги хищнички нямаха никакви изгледи за победа. Но те разчитаха на някаква случайност.
И Случайността дойде!
Кой ли я усети пръв? Дали акулите или косатките? Сетивата и на едните, и на другите бяха еднакво приспособени за обитаваната от тях среда — водата.
От дълбините изплуваше, сякаш изригнала от подводен вулкан скала, огромно, могъщо туловище. Страничната линия на акулата чук усети тласъците на опашката му като болезнени удари.
Задаваше се Ужасът на бездната, един от оцелелите до днес, а преди милиони години безчислени чудовищни кархародони — страшилище, способно на един залък да нагълта жертва, много по-голяма от акулата чук, пред която бяга всичко живо, на което дори кашалотът отстъпва пътя.
Зловещият ескорт на косатките разбърка реда си, изпаднал в паника пред новата стръвница. Акулата чук вече се гласеше да кривне встрани, за да избегне смъртоносната среща, когато усети намерението на косатките.