Акулата забърза нататък.
Пътя й пресече пасаж ставриди. Това издаваше, че наближава плитководието, което тия риби предпочитат. Хищници спрямо по-дребните, те самите са плячка на по-едрите. Когато са гладни, плуват в клин. Сега се бяха разтегнали в кръг — значи бяха сити.
Без да се замисля, забравила немощта си, акулата връхлетя сред тях. То се знае, не успя да налапа нито една, но с грапавата си кожа издраска до кръв няколко ставрида. В миг цялото множество се пръсна, морето се опразни. Бяха усетили мириса на драскотините, а това означаваше смъртна заплаха.
Тозчас акулата отстъпи. Насреща й се носеше друга акула — мако. Не по-голяма от нея, но много по-войнствена, дръзка, нападателна. На туй отгоре сега беше побесняла от нещо друго. Акулата чук разбра — в гърба й стърчеше отломък от носа на риба меч. В такива двубои обикновено побеждава мако. Ала сега, изглежда, преди да загине или преди да избяга, което беше по-малко вероятно, дългоносата риба бе успяла да нанесе един опасен удар на врага си. И последен — защото така се бе лишила от главното си оръжие.
Акулата чук побърза да свърне встрани. Не й се щеше да се захваща с разгневената мако. Вече чувствуваше все по-ясно своята беззащитност.
За щастие и оная като че ли имаше същото желание, предпочела да гони и да гълта подплашените ставриди.
Изгревът вече се разгаряше, когато скитницата наближи окрайнината на рифа. Усети го със своите чудни сетива твърде рано. Наближаваше мястото, където кораловият масив изниква направо от дълбините. Това издаваше и множеството хищници, които обичат да ловуват тъкмо там.
Ето, лутаха се като душещи хрътки акули бавачки; дребни тигрови акули (едрите кръстосват океана); баракуди, наричани морски щуки, много по-дребни от нея, но съвсем не безобидни, защото нападат в глутници; риби тонове, някои по-големи от нея, но опасни само за летящите риби и другите морски обитатели с техните размери.
Тя успя да се промъкне необезпокоявана, може би незабелязана. Не спря, не се включи в тая кръвожадна хайка, както би постъпила друг път, а продължи нататък.
Тогава в омарата на водните слоеве съзря първите коралови грамади. Ако беше човек, безспорно би затаила дъх пред удивителната гледка. Една до друга, почти разсечени, те стояха като две опрени картини. Под нея зееше черната пропаст на дълбините, зловеща и загадъчна, а напреде й изведнъж се откриваше някакъв неземен пейзаж, неправдоподобно съчетание на форми и багри, като че ли от друга планета, прекрасно видение, все още чуждо за човешкия поглед.
Акулата продължи невъзмутимо, безразлична към обгърналата я красота. Първо, защото не беше устроена да я почувствува, и, второ, защото дори и прекрасен, това беше нейният обикновен привичен свят. Тя забелязваше само това, което беше годно за ядене, и онова, което можеше да изяде самата нея. Останалото представляваше празнота: и водата, и коралите, и морските гъби, и скалите, и пясъкът.
Наоколо се извишаваха каменни храсти, дворци, скали, езически храмове, пещери, замъци и кули, нависнали стрехи — една от друга по-причудливи и по-невъобразимо оцветени. Бели, зелени, червени, виолетови, във всички оттенъци и съчетания. Под тънките разклонени мадрепори се подаваха огромните като глетчерни морени мозъчни корали, набраздени с криволичещи гънки досущ като истински мозъци на великани, разперваха кривите си чадъри гъбовидни корали, огъваха се като водорасли меки алционарии и подобните на черковни органи тубипори. Под тях, между тях, по самите тях се бяха прилепили още по-шарени морски гъби, а от дългите си тръбици крепости ту показваха ветрилата на пипалата си, ту ги скриваха още по-пищни морски червеи. И цялата тая прелест, всъщност величествено стълпотворение, с приближаването й изплуваше от мъглата на приказната подводна перспектива. Навред над тия сини, червени, зелени жълти храсти, папрати, оголени клони, над храмовете и дворците пърхаха разноцветни риби, по-пъстри от средата, която обитаваха: кочияши с дълги камшичета, папагали, пеперуди, хирурзи и какви ли не. Някаква феерична вихрушка от риби, които мигом се пръсваха, щом усетеха идването на акулата, и се шмугваха в пролуките между кораловите градежи. По-рядко отстъпваха рибите таралежи и зебри, които се въртяха войнствено и гледаха да я боцнат с отровните си игли. Амфиприони с напречни ивици по тялото бързаха да се вмъкнат на сигурно сред пипалата на анемоните, наподобили прекрасни земни хризантеми. Не бягаха, защото природата ги бе лишила от тая дарба, безбройните охлюви: блюдца, стромбуси, мурекси и конуси, но за сметка на това защитени от яки раковини, подобни на скъпоценности, а някои въоръжени и с дълги остри шипове. Не бягаха също морските звезди, повечето от които продължаваха борбата си с черупките на набелязаните миди, и морските таралежи, между иглите на които, застанали отвесно, се криеха малки рибки. Пълзяха, всеки по своите си работи, голохрили морски плужеци.