Нощта беше отминала, а нощта тук, на рифа е бойно поле — всеки против всички. С настъпването на деня войната поутихва, всъщност превръща се в полувойна-полупримирие. По-слабите се престрашават да излязат от укритията си, за да задоволят и те своя глад.
Електрически скат, едва поклащайки плавници като волани, връхлетя над зазяпалия се някъде калкан, зашемети го с електрическия си заряд и мигом го загриза. Но зърнал едрата сянка над себе си, захвърли недоядената закуска и се зари светкавично в пясъка.
От дупките си надничаха омари и крабове, мърдаха дългите си мустаци лангусти. Тлъст октопод крачеше по дъното върху пипалата си като краб настрани. Внезапно той се притаи, после досущ като котка се метна върху недобре укрилия се омар. Още с първата хватка успя да откърши опасната му, много по-голяма дясна щипка. Но и той трябваше да прекъсне угощението си на средата. Видял акулата, осмокракият захвърли жертвата си и се изду, сякаш се удвои, после изтласка водата от фунията си и излетя към далечината, променил цвета си, все едно алена ракета.
Всички бягаха от акулата, защото чувствуваха, че примира от глад. А не допускаха другото — не допускаха колко безвредна е сега, че има само една грижа — да премахне теловете, да освободи устата си.
Изпокрили се бяха вече цяло стадо бодлоопашати скатове, налягали, полузарити в пясъка, подобно на едроплочест паваж сред разкошния парк. Спотайваха се и само назъбените шипове на опашките им с потръпване то си издаваха обзелия ги ужас пред врага, който кръжеше над тях.
Акулата чук най-сетне откри това, което диреше. От белия пясък, примесен с черупки на охлюви и миди, стърчеше прекършената основа като каменен пън на отдавна загинал мадрепоров храст. Тя се блъсна в неговия остър ръб, отърка настървено устата си. Първия път не успя, затова се върна и налетя повторно. Застоя се на място, като не спираше да престъргва теловете.
Все по-упорито, все по-настървено, в диво опиянение. Огъваше могъщото си тяло, шибаше с опашка, въртеше наляво и надясно грозната си глава. В напрежението не усещаше болка, но подуши миризмата на собствената си кръв от подновените рани на шевовете, която обагряше водата наоколо.
Не преставаше. Трябваше да се отърве от тях! Сега! На всяка цена! Ако искаше да живее.
Окачените като огърлица прилепала не изтраяха, отскочиха, но тозчас се лепнаха по-назад — като ордени по гърдите. Нямаха никакво намерение да се разделят с мощната си покровителка.
Тя забеляза как, примамени от кръвта й, наоколо почваха да кръжат петнисти акули бавачки. По-дребни бяха от нея, пък и предпочитаха да се хранят с мекотели, скариди, крабове и риба, затова повече не ги погледна, а продължи да престъргва коварните телове.
Зададоха се и няколко пясъчни акули, за щастие по-дребни, завъртяха се и те редом с бавачките, и те опиянени от мириса на кръвта. Ала не се решиха да нападнат.
Най-сетне тя усети как едната брънка се откъсна от горната й устна, увисна само на долната, подобна на странна телена обеца. Добре, че кокът Тао не бе успял да я промуши през челюстта.
Кръвта рукна още по-обилно, ала акулата чук не прекъсна настървените си опити, продължи да търка устата си в кораловия пън.
Ето, горната устна се разкъса на второ място. И още един железен възел се откачи. И нови кървави струйки замътиха водата наоколо.
Дребните акули покрай нея сякаш полудяха, закръжиха още по-вихрено, запляскаха с опашки, започнаха да се хапят една друга. Ала благоразумието им все още надделяваше.
При това настойчиво, неистово стържене се откъсна и трета, и четвърта бримка. Остана само една — в левия ъгъл на устата й, най-дълбоко забита, най-яко притегната.
И нея щеше да махне акулата, ако не бе зърнала новия враг. Дори сега, в яростната си борба с теловете, сетивата й оставаха нащрек.
От искрящата синева изплува, сякаш зародила се от нищото, Белязаната, голямата тигрова акула с белега зад хрилете. Очите й, черни като бездната и безизразни като нея, не издаваха кръвожадността й. Само сгърчената зла уста с потракващите от време на време челюсти подсказваше каква ще бъде участта на тоя, който се изпречи насреща й.
По-дребните й сродници се пръснаха, уплашени при нейната поява. Уверена в превъзходството си, замаяна от аромата на кръвта, тя връхлетя направо. Нямаше желание да губи време в кръжене наоколо, в разучаване. Миришеше на кръв — значи, имаше месо, което трябваше да бъде изядено, което беше отредено за нея.