На него самия му стана чудно как беше възможно тъкмо в тоя миг, пред самото лице на смъртта, да му остане време за размисъл, за сравнения, за изводи.
А вътре в зловещия полумесец се белееха трионените зъби, едри, разкривени, вдъхващи трепет. Същинска мелачка за месо.
Ала плувецът беше нащрек. Извърна се и я ритна едновременно с двата си крака. Токовете му улучиха ноздрената й бразда, тъкмо насред челото й, ако може да се нарече така тая тъпа, безформена маса. Стреснаха я. И тя, не очаквала такъв отпор, объркана, свърна назад.
Той отново заплува към лодката, която бързаше към него.
Не свари да я достигне. Хищницата го превари, пресече му пътя, настървена, освирепяла, набелязала го вече за своя жертва. А когато акула набележи жертвата си, нищо не може да я отклони.
Бил пак опита да я срита. Безуспешно. Нямаше време, тя беше до самия него. Какво да направи?
Всъщност нищо друго не му оставаше. Той замахна и стовари пестника си върху главата й, макар и уверен, че с такъв удар не би могъл да й причини особена вреда.
Само дето забави хода на събитията. Акулата повторно свърна встрани.
Моторницата вече го достигна. Бил се хвана за борда, в трескав опит да се прехвърли вътре. Ева и боцманът го подхванаха под мишниците да му помогнат.
В същия миг…
В същия миг усети как нещо като че ли всмукна левия му крак. Точно така — всмукна го! Със сила. С непоносима болка.
Вече знаеше какво означава това.
Акулата го бе налапала.
Той сви десния си крак и в последно усилие я прасна по уродливата глава.
И тя може би го поотпусна.
Спасителите му тозчас го измъкнаха от водата и го положиха на седалката, но вече в безсъзнание.
Ева изпищя от ужас, когато видя какво е станало. Но се овладя. Нямаше право да се отпуска, да припада. Нямаше право!
Сега единствено от нея зависеше животът му.
Акулата бе одрала половината от прасеца му и отхапала цялото ходило под глезена.
Ако той не бе я ритнал, ако те не бяха го извадили навреме, стръвницата несъмнено щеше да го отвлече в дълбините.
От разсечената артерия шуртеше на пулсиращи тласъци кръвта и се разливаше в алена вадичка по дъното на лодката.
Девойката разпра блузата си, та я превърна в нещо като тампон, който натъпка в раната, а с палеца си напипа засегнатата артерия и я притисна с все сила.
Още приведена над ранения, без да се обърне, извика:
— Бързо! Към „Марлин“!
Нямаше нужда от тая подкана. Моторницата вече летеше нататък, следвана от раздразнената хищница, която подскачаше до тях в неуспешни опити да захапе борда, оплискан с кръв.
Щом достигнаха трапа, Ева зърна баща си, наведен през фалшборда.
— Викай спасителната служба! Веднага! Самолет… Да пратят самолет!
И докато капитан Хук, разбрал от пръв поглед какво се е случило, тичаше към радиоапарата, тя нареди на боцмана:
— Донесете ми санитарната чанта! И един гумен маркуч от лабораторията!
Той вече се изкачваше по трапа. И само след минута се върна, изпълнил заръката й.
Девойката пристегна с маркуча крака над раната, та да спре кръвоизлива, после замени подгизналия в кръв парцал с плътна стерилна превръзка.
Докато довършваше бинтоването, дочу гласа на баща си от радиорубката:
— „Марлин“ вика спасителната служба!
Изчака. После повтори, потрети призива.
Най-сетне, види се, ония го чуха. Казаха нещо, навярно възразяваха.
И с право. Докато санитарният самолет дойдеше и докато се върнеше на брега, щеше да мине повече от час. А сега минутите решаваха.
Капитан Хук не се колебаеше. Отново закрещя в микрофона:
— „Марлин“ вика „Албатрос“! „Марлин“ вика „Албатрос“!
„Албатрос“ беше самолетът на Хенри Кларк.
Най-сетне приемателят се обади. Но какво ли каза?
Прекъснал скоро връзката, капитанът се върна и отново се наведе през борда:
— След няколко минути мистър Кларк ще бъде тук… Имахме щастие, че е наблизо.
Тя прехапа устни. Пак — щастие! Какво щастие наистина!
Изтекоха и тия няколко минути, които на нея й се сториха вечност, защото вече усещаше как се забавя пулсът на пострадалия. Най-сетне се чу бученето на моторите, после хидропланът снижи полета си и плавно, сред фонтани от водни пръски, се приводни на петдесетина метра от тях.
Още преди той да е спрял, боцманът насочи натам лодката. Допря я до вече спуснатата желязна стълбичка. От люка се подаде Хенри Кларк и изтегли нагоре безчувственото тяло на приятеля си.
Акулата, следвала ги през цялото време, все още опиянена от мириса на кръвта, продължаваше да се стрелка наоколо в безредни зигзази.
Тримата настаниха ранения на пода, понеже нямаше по-подходящо място, като Ева седна до него и положи главата му в скута си.