Боцманът си отиде, а пилотът даде газ. Моторите се разтърсиха, витлата зареваха, после машината се плъзна по водната повърхност, докато набра достатъчна скорост, и се поде във въздуха.
Скоро „Марлин“ изостана някъде долу и назад сред плътната синина на морето, изчезна от погледа.
Сдържала се досега, Ева изхлипа и покри с целувки и сълзи студеното лице на любимия.
В най-щастливия им ден…
9
Акулата с обецата, или по-право Телената Обеца, както я отличаваха другите морски обитатели, отново кръстосваше морските простори. Отново както преди — понякога недояла, понякога преситена. Но като че ли най-често гладна. Веднъж преследвач, друг път преследвана. И като че ли по-често преследвана. Прекалено много са по-едрите от нея хищници, прекалено ненаситни са. Особено кашалотите и косатките. Тя може да изтрайва по цели седмици без храна, те — не. За да поддържат постоянна телесната си температура, трябва често да ядат, непрекъснато да ядат. Ами кракените, ами гигантските бели акули, ами хорските мрежи…
Пък и жертвите не се оставят покорно да бъдат схрускани. И тях природата е надарила с оръжия за отбрана: отровни шипове, носове-мечове или триони, черупки, бързи плавници.
Наистина, как ли може да се оцелее в тая борба!
А тя оцеляваше. Оцелял бе целият й род в продължение на стотици милиони години — все така, на границата между гладната смърт и преяждането, между гонитбата и бягството.
В една непрестанна битка, в постоянен страх и мъка.
Мъка от празния стомах, мъка от недостиг на кислород, мъка от стържещите я паразити, от спъващите устрема й прилепала.
Все неспокойна, все нащрек — без минута отдих!
А това пък какво е?
Забърза нататък. Откри, че е пак рибата луна. От разочарование, разгневена, посегна да я захапе. Ала оная вече я бе усетила. Заподскача бясно над водата, после се гмурна надолу. И бързо, неподозирано бързо за тромавото й, сякаш недовършено тяло, потъна в синята бездна.
Тогава съвсем ненадейно акулата зърна пресяклата пътя й зелена костенурка, която се напрягаше да догони стадото си, от което кой знае защо се бе отделила.
Виж, това си заслужаваше гонитбата!
Телената Обеца се втурна към костенурката, но тя не я изчака кротко, а размаха още по-припряно превърнатите в плавници лапи, все едно крила на птица, литнала във водния лазур. На сушата тя е непохватна, бавна, направо безпомощно жалка. Ала тук, във втората си родина, би могла да се състезава по скорост с много от враговете си.
Би могла — ако не беше голямото прилепало, което се бе настанило на най-неподходящото място, под лапата й. И то така, че да й пречи най-много.
Акулата, днес много по-бърза от нея, я догони, готова да сгризе разперената лапа. В уплахата си костенурката се извърна и посегна да захапе с острия си клюн нападателката.
Това се оказа пагубната й грешка.
В следния миг главата й, срязана като от гилотина, потъна в акулската глътка.
Но и така, без глава, тя не се предаде. Не забравили последната заповед от липсващия вече мозък, плавниците й продължиха да гребат със същия ритъм. Само че, останали без водач, който да им сочи вярната посока, те помъкнаха обезглавеното тяло към дълбините.
Единствено прилепалото се досети за безнадеждното й положение. Откъсна се от нея и се лепна до събратята си върху гърдите на победителката, повечето от които бяха постъпили по същия начин — прилепалата предпочитат победителите.
Хищницата се спусна подир сигурната си плячка. Ала въпреки помощта на хоризонталния си рул — плоската глава не можа да се гмурне тъй, почти отвесно. Зарея се надолу в стръмна спирала, като не я изпускаше от страничната си линия.
А защо ли й трябваше?
Като че ли повече от злоба — да гони, да догонва, да ръфа, каквото и да е, само да ръфа.
Притъмняваше бързо. И додето се усети, тя се озова сред мрака на морската бездна. Всъщност това съвсем не я тревожеше. Тя се оправяше къде-къде по-добре с другите си сетива, отколкото с очите.
А то не беше и пълен мрак. В чернилката на водните слоеве прелитаха безброй светещи твари. Ето, отмина с плавни извивки дълбоководна змиорка с грейнала примамка на опашката. От пътя й отскочиха едри скариди огнехвъргачки, които изцъркаха подире си пламтящи облачета. Кой знае защо отделил се от дъното, се луташе въдичар, уродлива риба с подобно на въгленче пискюлче на челото. Проплува в изящен танц огнена медуза. Профучаха ято калмари „вълшебни лампички“. Заизвиваха се искрящи във всички цветове на дъгата червеи, подгонени от някакви гротескни риби с фенерчета под очите. Заблещукаха милиарди луминесциращи микроорганизми.