Сякаш се бе озовала над някакъв подводен вулкан. Но това тя знаеше — над вулкана водата ври, а тия тук всичките бяха безопасни за нея. Опасни бяха онези, които не светеха, които се примъкваха подло, невидими зад мъждукащото множество, готови да я сграбчат в дългите си пипала или да я налапат в бездънните си уста.
Впрочем какво диреше тук? Навярно вече бе забравила (та каква е нейната памет!), щом като вече бе изпуснала от сетивата си потъващата костенурка, скрила се зад шумовата завеса на щракащите скариди, на калмарските водни ракети и рибешките челюсти.
Акулата чук вирна глава и почна да се издига към повърхността. Все пак там намираше най-често прехраната си.
Мракът взе да посинява, водата просветваше все повече и повече, докато накрая се превърна в течен изумруд.
Тогава тя долови приближаването на някакво гигантско тяло. Из дълбините изплува друго чудовище, което премина далеч от нея, така че да не го види, изскочи над водата, по-право подскочи и се пльосна обратно с грохот.
Телената Обеца вече не се съмняваше кое е пък това чудовище. Осемметрова манта, нещо като скат, само че огромен и за разлика от дребните си роднини напуснал дъното, за да полети волно в океана.
Тази риба не е опасна, ако не я закачаш. Като китовата акула, като баленовите китове и тя се храни с планктон и дребна риба. Чудно, великаните на морето засищат глада си с такава микроскопична плячка.
Наистина не е опасна. Но и няма много врагове. Месото й е жилаво, безвкусно като рибата луна. При това е много силна, изключително силна. Удря с плавниците-криле, подмята се и се стоварва с цялата си тежест върху нападателя, та малцина се решават да се задяват с нея.
Акулата заплува нататък повече от любопитство. Това качество, присъщо на цялото й семейство, понякога принася полза, но много по-често — беда.
Проснала се на повърхността, подобна на гумен сал, мантата мърдаше само „рогата“ си — двата месести израстъка, с които вкарва храната в устата си. Редом с нея се излежаваше и детето й, доста по-дребно, но съвсем еднакво с нея по форма, като подражаваше на всяко нейно движение. Пред устата и на майката, и на детето се стрелкаше гъмжило пъстри лоцмани, а по коремите им висяха прикачени множество прилепала.
Мантата е самоотвержена майка — нещо рядко срещано сред рибите. При най-слаба заплаха за рожбата й налита дръзко, направо яростно, безразсъдно. А това представляваше още един от доводите акулата да не ги закача.
Освен всичко друго някъде отдалече се задаваше стадо косатки. По игривите им подскоци тя се досещаше, че са сити. Но знаеше, че дори и сити, няма да я оставят на мира, ако я срещнат. Между нейния род и техния съществува наследствена, вечна вражда.
И обърна назад.
Само че в морето няма покой, никога няма покой. Ето, съвсем наблизо се водеше друга битка. Риба меч бе нанизала на острието си едра корифена, която, макар и смъртно прободена, все не се предаваше. Мяташе се лудо, тръшкаше се, опитваше да се отскубне от безпощадното оръжие на врага си.
Акулата позна — Отгризаната Перка!
Но защо ли бе нападнала едрата корифена? Та тя е беззъба, не може да я изяде, не може да я глътне.
Пък акулата може…
Замаяна от мириса на прясната кръв, тя се стрелна нататък. Достигна ги тъкмо когато жертвата успя да се откопчи и с последни усилия понечи да избяга.
Къде ли?
Направо в устата на Телената Обеца, която само щракна челюсти и я нагълта.
После, доволна, позаситила се с тая неочаквана и тъй лесно придобита плячка, сви настрана.
Ала Отгризаната Перка не я остави да ликува дълго. Гневна както винаги, раздразнена от впитите в хрилете й ракообразни паразити, от несръчните си движения поради липсващата перка, от нагло отнетия й улов, тя се спусна с пълна скорост подир похитителката.
Акулата я видя, когато онази вече връхлиташе. Чудна риба! Особено очите й — покрити с неподвижна костна бленда, сякаш не очи, а едри морски жълъди, от чиито бели черупчици се виждаха сините животинчета. Риба без люспи, с грапава кожа, по гърба червеникаво-синя, синкава на корема с прикачените към него прилепала и със сини плавници.
В следващия миг Телената Обеца се отдръпна и насоченият срещу й меч профуча край нея, без да я засегне. Ясно, с липсващата перка остроносата риба трудно спазваше посоката.
Въпреки това не се отказа. Упорита беше, настойчива, до глупост. Врътна се за повторна атака.
С нов пъргав отскок акулата и тоя път се отърва. И хукна обратно. Скри се зад мантата, която също се бе разтревожила от близостта на косатките. Още по-разтревожени от нея, лоцманите й се намъкнаха в устата й — под сигурна закрила.