И Отгризаната Перка, непремерила устрема си, заби оръжието си в плоското тяло на мантата. Проби го така, че върхът му се подаде от другата страна.
Възползувала се от случая, Телената Обеца се втурна надолу.
Ала и тоя път безуспешно.
Побесняла от гняв, от болка и от тревога за рожбата си, мантата се разлудува, заподскача над водата в недотам точни опити да зашемети врага с оглушителните плясъци на огромното си туловище.
Само че рибата меч излезе по-пъргава. Успя да измъкне невредимо острието си и да се втурне пак подир Телената Обеца. В такива изблици на лудост имаше само един нагон — да преследва, да мушка, да сече.
И какъвто ненадминат спринтьор беше, скоро я настигна.
Тоя път, виж, не сгреши. Заби меча си в гърба й. После, вярна на инстинкта си, тозчас се дръпна да го извади.
И така, задоволила злобата си, се обърна и изчезна в синевата.
Пък може и да се бе уплашила от косатките, които бяха нападнали мантата — само че не да я разкъсат, а да се позабавляват с нея, както преяли тюлени си играят с уловената риба.
Удряха я с чела, подмятаха я над водата, преобръщаха я. И опиянени от това рядко удоволствие, съвсем не обърнаха внимание нито на рибата меч, нито на ранената акула.
Единствена Еднооката не участвуваше в общото развлечение. Наистина, тя вече не носеше върху главата си трупчето на мъртвата си рожба, отдавна проумяла какво е станало, примирена с непоправимото, ала за дълго беше изгубила жизнерадостта и игривостта, тъй свойствени на нейния род. Без Еднооката да съзнава, може би майчината мъка още дълго щеше да стяга сърцето й, щеше да я отчуждава от дружките й, които като че ли разбираха какво става в душата й, като че ли й съчувствуваха. Страшилища за всичко живо в океана, помежду си те живееха в най-топла дружба, както обикновено бива сред хищниците.
За мантата това съвсем не приличаше на игра, за нея то си оставаше сражение на живот и смърт. Тя можеше да понесе грубите им тласъци, но детето й нямаше нейната издръжливост.
Заради него побесня, заради него напрегна цялата си мощ, само заради него зашиба с плавници. А ударите й бяха тежки, в състояние да строшат някой гръбнак, дори на по-едър противник.
Затова косатките скоро се отказаха от намеренията си и продължиха по своя път — някои от тях с болезнени натъртвания по главите и хълбоците.
В обратната посока пък забърза Телената Обеца, като ръсеше подире си розови облачета от новата рана. Бързаше към познатото си укритие в рифа, където щеше да се спотайва, докато и тоя път кръвотечението спре, та да не примамва опасните й сродници.
Само че тя дали и тоя път щеше да се добере до него?
10
Когато хидропланът на Хенри Кларк докара пострадалия до брега, оттам го отнесе в болницата медицинска кола.
Състоянието на Бил Адамсон изглеждаше безнадеждно. Минало бе много време, изтекла бе премного кръв. Ала усърдието и умението на лекарите, както и здравото му тяло накрая победиха — след неколкократни преливания на кръв, две последователни операции, електромасаж на сърцето и както се казва, цяла аптека антибиотици.
Победа наистина, но срещу каква цена! Ампутиран крак почти до коляното!
Когато на третия ден той дойде в съзнание, все още в реанимационното отделение, първите му думи бяха:
— Какво стана?
Медицинската сестра замълча. Впрочем отговорът й беше напълно излишен, защото нещастникът виждаше ясно хлътналото одеяло на мястото, където трябваше да се намира кракът му.
И процеди през устни:
— Не биваше да ме спасявате!… Не… Не биваше… Закъде съм така?…
И все пак с течение на времето като че ли лека-полека успя да преодолее отчаянието си.
Особено когато при него беше Ева Хук. А тя го посещаваше всеки ден, понякога придружавана от баща си, понякога с Хенри, най-често сама, ако и двамата отсъствуваха поради служебните си задължения.
Тогава Бил си налагаше да изглежда бодър, дори жизнерадостен.
— И Тамерлан е бил куц — подмяташе той уж на шега. — А едва не покори целия тогавашен свят. Пък и Байрон… И колцина още все такива…
Ала тя чувствуваше с женския си усет скриваната жестока болка зад тия шеги.
Вече го нямаше оня самонадеян „фукльо“. От него в душата му като че ли не бе останало нищо. Само външният израз, само дръзките думи, зад които тя предугаждаше страшната мъка и самообвинението, и безнадеждността.
И тутакси почваше да бърбори, да му приказва направо глупости. Съзнаваше го, но трябваше! Чувствуваше се задължена да говори, да отвлича някак си вниманието му, което все не можеше да се отклони от недъга, което все го връщаше към него.