— Защо пък не? — подхвърляше той. — Има нещастници и без два крайника. Значи аз съм нещастен наполовина. Знам толкова еднокраки. А си вършат работата. Някои плуват. Миналата година показаха по телевизията ски състезания между такива… Като мен… И спускане, и слалом, даже като че ли по-добре — вместо за две ски мислиш как да управляваш само една.
Ева едва сдържаше сълзите си, които напираха и ха да рукнат от очите й. Но успяваше да се овладее, дори да се смее на самоиронията му.
— Помниш ли капитан Силвестър? — беше я попитал. — Оня с дървения крак от „Острова на съкровищата“. Аз например ще бъда къде-къде по-добре. Вместо дървено чуканче ще ми поставят елегантна пластмасова протеза. Вече си я избрах — по десен и калибър, последна дума на модата…
Минаваха дни, минаваха седмици. Той вече опитваше да става, да ходи, отначало прикрепян от сестрата, а после — все по-често самостоятелно, мъчеше се да свиква с пластмасовия уред, приучваше се да удържа тялото си на него.
А то съвсем не бе лесно. Не е, както го описват във вестници и романи: как инвалиди се разхождат, танцуват, дори се надбягват. Протезата винаги е протеза — изкуствен придатък към тялото, с отделна допълнителна тежест, със свои ограничени движения, със свои възможности.
Трудно беше, но в началото, при обзелата го апатия. Впоследствие, когато предишната му воля отново взе надмощие над отчаянието, упоритите му усилия почнаха да се възнаграждават.
Вече ходеше — разбира се, като инвалид, но нали можеше да ходи? И то сам, и то без бастон.
Само пред Ева не се показваше така. Знаеше кога идва тя и се подготвяше предварително. Сядаше в едно кресло, където се завиваше с одеяло от кръста надолу. Уж му бе студено.
Не се отвиваше, не опитваше да стане, докато посетителката му не си тръгнеше.
А и тя не го караше да става. Представяше си какво изпитва той сега. И го разбираше. Преструваше се и тя, показваше се по-недосетлива, отколкото беше. И се стараеше да поддържа диалога: на каквато и да е тема, само да се говори, но да се говори за всичко друго, освен за онова, което го измъчваше. Най-често — за бъдещето, което ги очаква. За новия им дом, за градинката пред него, за забавленията им, за приятелите, за пътешествията, които ще извършат заедно, припомняйки му неговите думи тогава, когато пишеше любовното си признание с огнени букви върху пясъка — за бъдещите им деца. От време на време — и за своите научни занимания, за предстоящата защита на дисертацията, за предложенията, които вече й бяха направили няколко научни института, за колебанията си на кого от тях да спре избора си.
Преструваха се и двамата. За жалост и двамата явно чувствуваха преструвката, а това ги измъчваше още повече. Лъжата, дори най-благородната, си остава винаги лъжа. И пари на езика, горчи…
Тя знаеше какво върши той, след като я изпрати. Сестрата й го бе пошепнала — как мълчи със стиснати устни до вечерта, как се затваря в себе си. И става съвсем друг: мрачен, раздразнителен, отказващ всяка помощ и услуга.
Бил също знаеше, по-право досещаше се, че и тя едва устоява до края. Бе я проследявал с поглед скришом от прозореца. И бе виждал как тя бърше разплаканите си очи.
Вчера главният лекар я бе предупредил, че днес или утре ще го изпишат от болницата. Опасност за живота му нямаше, раната бе зараснала съвсем, протезата прилягаше отлично и вече му разрешаваха да се движи свободно, доколкото това е възможно с такъв недъг.
Случи се, че и Хенри Кларк беше свободен, та я придружи. За кураж. Безпокоеше се как ли щеше да реагира Бил, когато тя му предложеше още същия ден да се венчаят. Дори и кум беше определила — Хенри.
Това беше изненадата, която му готвеше от няколко дни насам.
Бе радостна, нетърпелива, но и смутена — имаше нещо в поведението му, което я тревожеше, което направо я объркваше.
Когато влязоха в клиниката, вместо да отговори на поздрава им, портиерът подвикна от гишето си:
— Мистър Адамсон вече си замина.
Двамата се извърнаха стреснати. Ева прехапа устни. Наистина ненапразни се бяха оказали страховете й.
— Кога? — запита тя. — Къде?
Портиерът вдигна рамене:
— Отде да знам, мис? Тръгна си и остави тези две писма. Едното за вас, другото за мистър Кларк.
Тя грабна своето, разкъса плика, зачете го с разтуптяно сърце.
Само няколко реда — кратко, ясно, безпощадно:
„Скъпа Ева,
Не мога да се примиря с мисълта, че ще бъдеш жена на инвалид. Не бих понесъл съжаленията ти. Ще се запилея някъде. Забрави ме!
Допускаше го. Хем го познаваше, хем смяташе, че е преценила добре засегнатото му честолюбие, хем очакваше нещо непредвидено.