Но тъкмо това…
Тъй рязко, тъй жестоко — като същинска ампутация.
Хенри й подаде своето писмо с овлажнели очи:
— Какъв характер!… Аз не бих могъл…
Погледът й премина набързо по неговата бележка:
„Приятелю,
Надявам се да ме разбереш. Аз нямам право. А ти можеш да я направиш щастлива. Затова се махам, изчезвам.
Няколко пъти двамата си разменяха кратките писма, прочитаха ги още веднъж и още веднъж — дали са ги разбрали добре, дали не е останала някаква надежда, поне искрица надежда.
Напразно!
Всичко бе напълно ясно.
Те го познаваха добре, и двамата бяха убедени, че тъкмо това най подхождаше на неговата същност, че ако бе постъпил другояче, нямаше да бъде той, нямаше да бъде Бил Адамсон. Та нали го обичаха, защото беше тъкмо такъв?
Обичаха го. И стояха стреснати, поразени, потресени. Сигурни, че е трябвало да стане така, и в същото време неспособни да понесат тоя удар.
Хенри Кларк се наведе към гишето:
— А не разбрахте ли накъде отива? Да е казал нещо?
Оня поклати глава:
— Нищичко. Само това — сбогом!
Но се сети:
— Чакайте! Припомних си. Качи се на едно такси. А шофьорът е мой съсед. Той ще може да ви каже поне докъде го е откарал.
Хенри запита нетърпеливо:
— А къде? Къде можем да намерим тоя човек? Адреса, кръчмата, в която пие…
След половин час чакане го дочакаха на пиацата. Познаха го по автомобилния номер.
Ала и той не беше в състояние да им каже нещо определено.
— Спря ме до банката. Плати и влезе вътре. После — не знам.
Отидоха и там. Намериха чиновничката, която го бе обслужила.
— Какво да ви кажа, мис? Мистър Адамсон изтегли целия си влог. И си отиде.
Ами сега?
Най-вероятно изглеждаше да е предложил умението си на конкурентната компания.
Там Хенри имаше познати.
Още на входа срещна един от тях.
— Не! — рече той. — Не е идвал.
Подириха го и на пристанището. Нали беше моряк? Може би беше отишъл там.
Ала и този опит излезе неуспешен. Никой не го бе виждал насам.
Бил Адамсон беше изчезнал…
11
И последната рана, тая от рибата меч, вече бе зараснала. Ненапълно, но нали не кървеше, нали не примамваше насам другите хищници?
Въпреки това акулата чук все не смееше да напусне рифа, а щом усетеше близостта на друга акула, безразлично малка или голяма, бързаше да се натика в скривалището си, в тунела под кораловия храст.
А докато ловецът се крие, докато мисли само за отстъпление, рядко му се удава да хване плячка. Затова и сега Телената Обеца пак обикаляше из близката околност със свит корем, прегладняла, ожесточена.
Огряната от слънцето плитчина гъмжеше от живот. Сред кораловите струпвания от най-различни цветове и форми — такива, каквито никое човешко въображение не може да си представи — сновяха безброй пъстри риби, на орляци на орляци, които прелитаха насам-натам ту като розови, ту като сини, ту като зелени облачета. Носеха се навред, само пред акулата изчезваха, все едно се стопяваха в синевата. Усещаха, че е гладна.
Не бягаха само рибите и скаридите санитари. Тях всички ги познават по шарките. И не ги закачат. Знаят си, че ще им потрябват, че няма кой друг да ги избавя от досадните червеи и ракообразни паразити.
Ето на, и мурената, скрила плоското си змиевидно тяло в скалната пукнатина, бе раззинала покорно уста — и то каква уста: грозна, заплашителна, с остри закривени зъби, между които се навираха и пощеха венците й от впитите пиявички две риби мухи.
Коралите са също така животни, само дето не стават за ядене. С тях се гощават риби папагали, морски плужеци и бодливи офиури, подобни на изтръгнати коренища. Отделните индивиди в тия чудновати колонии, същински цветчета с мърдащи венчелистчета, сега се бяха свили, превърнати на пъпки, които щяха да разцъфнат отново през следната нощ.
Бягаха не само кораловите риби, бягаха повечето живи твари. Ето, малка пясъчна площадка, засипана с разхвърляни мидени черупки! Значи наблизо живее октопод. Но къде ли?
Ясно къде! Успял бе и той да се свре в дупката си и отвътре, от тъмния й отвор, се взираше ококореното му око.
Не би могла да го достигне.
Телената Обеца продължи плавния си път с леко размахана опашка.
А тоя, виж, не бягаше.
Огромен групер, на дължина колкото нея, но няколко пъти по-дебел, подал се наполовина от бърлогата си, гледаше да се възползува от суматохата при нейната поява.
Една подплашена риба, съсредоточила цялото си внимание към акулата, мина близо до него, на не повече от една крачка.
В тоя миг дебелите му бърни се поотвориха леко, всмукнаха силно водата и рибата изчезна между тях.