След тая удача ловецът отново се отпусна безжизнено. Само големите му очи продължиха да шарят на всички посоки да не пропуснат следващата жертва.
По пясъка под нея застиваха неподвижни раци пустинници, намъкнали голите си коремчета в чужди раковини, и безброй крабове, маскирали се кой както може. Едни — прикачили по гърбовете си мидени черупки, други — стръкове водорасли, трети — цели актинии. Всъщност актиниите не им служеха за камуфлаж, а като отбранителни оръжия. Малцина биха се приближили толкова, че да проверят действието на парливите им пипала.
Не се бояха от нея и дългоиглестите ежове, сред чиито бодли се спотайваха риби мухи. От това съжителство имаха полза и покровителите, защото тия риби ги чистеха от досадните водни бълхи, паразитните рачета.
Не можеха да ги опазят от морските звезди, които ги намираха, където и да се заврат. Чупеха един по един шиповете им, после ги обгръщаха с изхвърлените си навън стомахчета и ги смилаха, без да ги гълтат.
По техния път, при бавното им настъпление, заподскачаха миди гребенчета, като рязко захлопваха черупките си и така успяваха да им се изплъзнат. За жалост невинаги…
Телената Обеца усети близостта на Раздвоения Шип, големия скат. Но на часа се отказа от обзелото я желание да го нападне. Той благоразумно се бе намъкнал в тясна пролука под един коралов шубрак, където хищник не би могъл да проникне. От пясъка, с който се бе зарил, се подаваше само подобният на двувърха вилица назъбен шип.
По-нататък пък Счупеният Трион, който бе прекършил оръжието си в тялото на косатката, ровеше по дъното с остатъка му, за да изрови някой краб или охлюв — каквото и да е животинче, което става за ядене.
Щом я видя, той прекъсна занятието си и се приготви за отбрана. Но макар и така осакатен, съвсем не беше безопасен. И акулата, напоследък все по-предпазлива, предпочете да го заобиколи, защото в същото време забеляза друга, по-достъпна плячка.
Пред дупката на скрилия се октопод бе дошъл друг негов събрат. И променяше цвета си: ту зелен, ту кафяв, ту червен. И се издуваше, пъчеше се, напъваше се да изглежда по-голям и по-страшен, отколкото беше в действителност. Най-вероятно — негов съсед, завидял му на удобното жилище. Чуждият дом е винаги по-хубав и той искаше да му го отнеме в честен двубой.
Домовладелецът най-сетне не изтрая. Засегнатото му честолюбие и чувството за собственост го изкараха навън, за да приеме боя. Излетя и се хвърли срещу нахалника. Сплетоха се пипала, заогъваха се; запремятаха се двете вчепкани тела, затъркаляха се по пясъка.
В тоя миг Телената Обеца налетя. Но преди нея върху им падна сянката й. А те виждат не само с очите си. И клетките по кожата им различават светло от тъмно. В следващата секунда двамата противника се отблъснаха един от друг и хукнаха да се спасяват кой където може.
Когато акулата доплува до полесражението, те вече надничаха от укритията си, сигурни в своята недостъпност. Само примигваха бързо-бързо и неуспокоени, продължаваха да сменят камуфлажа си.
Водата беше размътена, подобно на снежна виелица, от безброй ситни медузки и рибешки личинки, и червеи, и скариди, и едноклетъчни водорасли.
Сред тях проплува едра медуза — бавно, тържествено, като ту свиваше, те разпъваше кристалната си камбана. Спокойна, самоуверена. Уви, само наглед. Всъщност не съвсем спокойна. Вътре в камбанката се бяха настанили някакви ракообразни животинки, които упорито, настойчиво изгризваха пипалата й.
Сега това пък какво е?
Рояк риби ежове!
Щом я зърнаха, те в миг се скупчиха, издуха се, разпериха шипове, превърнаха се в опасно бодливо кълбо. Вече бяха недосегаеми.
Но чакай! Не всички. Една се мотаеше навън. Защо ли — болна ли бе или по-несъобразителна?
Хищницата не се колеба дълго. Спусна се и я налапа. Не размисли. Пък и да бе мислила — всъщност каква е нейната способност за логически изводи?
Налапа я, приготви се да я глътне.
Чак тогава проумя фаталната си грешка. Ето затова обикновено тия риби не се крият. Знаят силата си, уповават се на оръжието си.
Тъкмо това оръжие влезе в действие сега. Привидно беззащитната жертва мигновено набъбна, наежи се, заседна в готовия да я погълне хранопровод. И продължи да се издува — все повече и повече.
Акулата чук усети как притокът на вода към хрилете й пресеква, усети първите признаци на недостига от кислород.
Сякаш полудя. Размята се, зашиба с опашка, заблъска устата си в острите корали — дано успее да изчовърка впилата се в гърлото й бодлива топка, дано успее да продупчи тялото й. Инстинктивно се досещаше, че ако го пробие, нагълтаната вода ще се излее и топката ще се смали, ще стане безвредна.