Но все безуспешно.
Само разкървяваше повече разкъсаните си устни, само набиваше по-дълбоко иглите на малкия си мъчител.
Мирисът на кръвта отново събра край нея цяла орда акули.
Първа се появи Щърбата, разнозъбата акула. Дребна и обикновено безопасна за нея. Въпреки това с някаква неясна надежда тя продължи да кръжи наоколо.
После доплува Дългата Опашка, акулата лисица, с опашна перка, чийто горен дял на дължина достигаше колкото тялото й. Виж, от тая трябваше да се пази, защото беше дръзка до безразсъдство!
В зловещия хоровод на смъртта се включиха още няколко пясъчни акули, няколко акули бавачки. Замотаваха я в главозамайващите си невидими плетеници.
Но сега несъмнено трябваше да бяга!
Макар и полузадушена от нарастващата буца в гърлото, Телената Обеца подуши идването на Белязаната, голямата тигрова акула.
И хукна да се спасява.
Сгреши. Хищниците, всички, малки и големи, се втурват да догонят тоя, който бяга. Непреодолим инстинкт.
Първа я захапа Дългата Опашка. Гризна си парченце месо и Щърбата.
Навярно това щеше да бъде краят, защото уверена, разгонваща всички пред себе си, подире й се устреми Белязаната.
Тогава дойде спасението! Колко много зависи от случайността всеки на тоя свят!
Нападнаха ги делфините.
Защо? Кой ги бе докарал? От какви подбуди?
Как можеше да си обясни всичко това една глупава акула?
Тя зърна само как се пръснаха настървените за месото й сродници, как изчезнаха от рифа.
Остана единствена тя. С кървящи рани, обезумяла от ужас, още неопомнила се.
А делфините не се колебаха много. Такъв е заветът на дедите им, неугасимата вечна вражда между техния род и акулите. На какво се дължи тя? Дали на някаква съзнателна преценка или неясно предчувствие, че рано или късно всеки от тях, когато се разболее, когато бъде ранен или остарее, завършва дните си в тия ненаситни, щракащи челюсти.
Щом я уловиха в своите ултразвукови локатори, те вкупом се втурнаха към нея. Нямаха обичай да кръжат и дълго да проучват. Не, те нападаха направо, тъй като още отдалеч знаеха кой е срещу тях и как трябва да действуват.
Връхлетяха като торпеда, все едно атакуващи риби меч. Наистина нямаха мечове, с които да я намушкат, но й стигаха само твърдите им муцуни, които блъскаха с достатъчна сила, та да я зашеметят, да натъртят и мускулите, и вътрешностите й.
Един по-силен удар улучи стомаха й, притисна го, сви го. И предизвиканият спазъм изхвърли обратно през хранопровода съдържанието си. А какво е съдържанието на един празен стомах? Смилателен сок. Той обгърна рибата еж, наруши хода на рефлексите й. И тя, задавена от него, изплю нагълтаната вода, смали се мигновено, превърна се на предишната малка рибка с прибрани игли. И излетя навън обезсилена.
Така се спаси и тя, спаси и врага си.
Нахлулият през отпушената уста воден поток обля хрилете на Телената Обеца, освежи ги, изми просмукалите ги отровни газове, отдаде им кислорода си.
Изведнъж почувствувала прилив на жизненост, тя се гмурна надолу. Не само да избяга от безпощадните си неприятели, но и в движение да пречисти още по-добре хрилете си.
Един делфин посегна да я задържи, като я захапа за лявата гръдна перка.
И сгреши. Оказа се, че и делфините понякога грешат.
Много близо мина неговият плавник до устата й, която щракна само веднъж и го преполови.
Изненадан, сгърчен от болка, той я пусна и се стрелна нагоре за въздух.
Телената Обеца не го и погледна, не погледна въобще дали някой я преследва или не.
Размахала кривата си опашка, нагънала мощното си тяло, тя се носеше на зигзаг сред кораловите шубраци, в най-тесните им пролуки, така че преследвачите й да не я догонят, както бяха в непобедима глутница.
И без да се двоуми много-много, се шмугна в старото си скривалище с такава скорост, че едва опази очите си да не ги издерат острите варовикови ръбове.
Най-сетне спря — повече не можеше.
Беше в безопасност.
Нека се гмуркат отгоре делфините, нека след тях дойдат и акулите!
Никой нямаше да се добере до нея.
Няма що, налагаше й се да остане в това убежище-затвор още дълго време, докато и новите рани заздравеят.
12
Запознаха се в кръчмата.
Откак излезе от болницата и успя да се изплъзне незабелязано от търсещите го приятели, Бил Адамсон се застояваше все повечко пред чашата с уиски, с джин или с каквото и да е друго питие — само да е с по-висок градус, та някак да притъпи по-бързо мъката му.
А Тим Макройт си беше най-редовният посетител на това заведение. Чувствуваше се тук като у дома си. Затова, като не откри свободна маса, седна най-безцеремонно до Бил.