Чак тогава рече:
— Нали не преча? Изглежда, не чакате дама.
С бутилка уиски не се чака дама.
Поръча си и той бутилка. Наля си цяла чаша, гаврътна я наведнъж.
Отначало мълчаха. Докато заговори алкохолът — най-сигурната противоотрова на отчуждението. Пръв се обади пак Тим:
— Вие да не сте оня, смахнатият, дето се заканил да изтреби всички акули?
— Ами! — сви устни Бил. — Де да можех! Ама не мога. Много са проклетниците. Само си изкарвам така хляба.
— Била ви отхапала крака — продължи другият. — Така ли?
Бил стисна зъби, преглътна и тогава отвърна:
— Отхапа ми сърцето, гадината! Заради нея съм на тоя хал…
И удари с юмрук по масата. Тъй неочаквано, че посетителите, макар свикнали на всякакви прояви от тоя род, извърнаха към тях очи.
После, неочаквано притихнал, запита:
— Ами ти кой си?
В пивницата лесно се преминава на „ти“.
— Морският Тарзан — ухили се някак виновно Тим. — Слушал ли си за него?
Да, беше чувал нещо.
— Онзи, дето се бие с акула.
— Същият, или както го величаят — Морският гладиатор. За няколко долара, подхвърлени пренебрежително от зяпачите.
Двамата едновременно наляха чашите, едновременно ги пресушиха.
— Друго не умея — додаде Тим Макройт. — Само това ме е научил баща ми, лека му пръст! Навремето — чувал си нали за акулския бум — всички се юрнали да ловят акули. За черния дроб — „сивото злато“. Витамини Д и А и не знам още какво. Баща ми — също. Зарязал университета… Щом видел акула, доближавал я с лодката и рипвал на гърба й. Хващал я за гръбната перка — тя не е хлъзгава. Акулата се мятала напред, почвала да се върти около оста си, а той се държал и стържел с ножа врата й, докато престържел мускулите и жилите. Главата й клюмвала и тя загивала от загуба на кръв. А после той я прехвърлял в лодката. Научи и мене така…
Бил го пресече:
— Та то има толкова способи за лов: и с гриб, и с гъргър, и с трал. Пък и с харпун, със стрихнин в стрелата и с бойна главичка на дълга тръба. И с всякакви въдици…
Тим реши да покаже, че знае всичко това:
— На Хаваите смятат най-сигурна въдицата от кост на добър риболовец… Ама вече никой не си дава кокалите за такова предназначение. В Микронезия пък ловуват с телена примка и примамка отдолу.
— Така е — рече Бил. — Има безброй начини. Защо тъкмо тоя, най-опасният?
— Ако става дума за това, има и по-опасни. Край Нова Гвинея гмурец издебва почиващата на дъното акула и й нанизва примка на опашката. После другарите му я изтеглят, за да я убият с тояги. Като масаите в Африка, дето дърпат лъва за опашката.
И добави уверено:
— За мен този е най-сигурният. Задържиш ли се на гърба й, свършено е с нея.
Той се сети нещо:
— Ами ти? Допускаш ли, че ще спечелиш нещо от тоя занаят, когато акулският бум свърши, когато аптеките са пълни със синтетични витамини?
— Аз не за печалба — въздъхна Бил. — Повече да се разплатя. Да им платя. Заради изгубения крак, заради пропиляния живот…
Очите му засвяткаха от омраза:
— Пък може някога да я срещна.
— Коя?
— Оная, проклетницата, дето ме осакати. Акулата с обецата. Докато не я хвана, докато не я одера жива, няма да мирясам!
Тим сложи съчувствено длан върху ръката му:
— Та и аз… Не само че не умея друго… Болен съм, братко. Тъй казват лекарите, неизлечимо. Отписаха ме отдавна от грешния свят, пък аз напук живея. Напук на науката им. Вече не знам, науката ли е виновна или тия, дето не са я изучили, както трябва. Така или иначе от няколко години се смятам обречен. Ха днес, ха утре — и да си ходя… Затова се залових с тая работа, работа на обречени, затова го ударих на пиянство…
Така е в кръчмата, не като на интервю по телевизията: въпроси и отговори, подредени логично един подир друг. Особено след като са обърнати няколко чаши.
Бил се върна на въпроса, който му бе хрумнал преди това:
— А баща ти? Какво стана с него?
Тим избърса устните си с опакото на ръката:
— Най-нелепото, както обикновено! Моряците умират в морето, акулоловците — от акули. А той… Тъкмо бе убил най-голямата си акула. Мокаран — акула чук, четири метра и нещо… Докато я изтегляхме с крана, баща ми рече да си почине на пейката. А там имало оса. Седна отгоре й. И тя го ужили. Съдба! Той бил свръхчувствителен към нейната отрова… След няколко часа умря, задуши се… Пфу! Най-смелият ловец на акули да загине от някакво си насекомо…
Отново гаврътна чашата.
И след ново мълчание, вече и двамата със замътени погледи, запита:
— Ами твоят баща?
— Моряк… Капитан беше… Не се завърна — без никаква вест, без сигнал за помощ… Ей тъй, цял кораб с двадесет души екипаж изчезнал безследно…