Най-сетне сред блясъка на морето се мярнаха подмятаните червени буйове.
Корабът намали ход и бавно спря до първия. Двамата, Бил и Наполеон, го изтеглиха на палубата и закачиха края на въжето за лебедката. После се напънаха да го измъкват от водата.
Ето, подаде се първата връв — по-право въже с верига, на чийто край беше окачена яката акулска кука.
Но защо ли се навиваше тъй леко?
Излезе веригата, излезе въдицата, излезе забодената на нея глава на едра синя акула.
Но — само главата! Тялото липсваше.
Ясно защо. Отгризано навреме от други като нея. На втората въдица — също, само една глава. На третата, на четвъртата…
Бил изруга гласно — такъв труд нахалост!
Удовлетворяваше го само едно — че бе намалил с толкова бройки тия демони в океана.
Високо в небето кръжеше фрегат, сякаш висеше на място, планираше, без да трепне с крила. Кой знае откога стоеше все там, над катера.
Какво ли правеше?
Ето какво!
Недалеч от него премина чайка. И той се стрелна към нея.
Тя не го дочака, повърна нагълтаната риба и в ужас отлетя нанякъде. А разбойникът се спусна отвесно, догони падащата риба, налапа я, после отново се въззе нагоре с плавно размахани криле. Отново увисна над кораба.
Тогава се случи нещо неочаквано. Морската лисица, незаситила алчността си с уловените чайки, се втурна да захапе акулската глава, която в момента се подаваше над вълните. И се закачи на куката.
— Навивай бързо! — извика Бил, готов да я цапардоса с брадвата, преди тя да е паднала на палубата, където с бесните си скокове би сторила сума поразии.
Все пак успя да забележи как още преди Дългата Опашка да излезе от водата, окачените по гърдите й неканени гости като по команда отскочиха от нея и се лепнаха за катера.
Затуй значи се бяха навъдили в такова множество наоколо. Осиротелите готованци, след като той ги лишеше от живия им превоз, при липса на друг избор се задоволяваха с неговото „корито“, както си го бе нарекъл.
Трезвен би преценил до какво разстояние следва да се приближи. За беда, не беше. Главата му, все още по-замътена от уискито, го подбуждаше към недообмислени действия.
В тоя миг зърна още една гръбна перка, която бързо пореше вълните. Новата акула достигна Дългата Опашка, която се мяташе във въздуха, и подскочи да я захапе.
Бил я позна — Телената Обеца, тая, която го бе осакатила, която бе почернила целия му живот, най-омразната твар на Земята, заради която сега кръстосваше така морето.
— Спри! — почти изкрещя той.
И докато акулата чук се хвърляше в напразни опити да докопа издигащата са нагоре плячка, Бил надяна на първата попаднала му въдица къс месо от риба тон и се засили да я метне извън борда.
Ала морската лисица не стоеше мирно. Тръшкаше се, мяташе се на въжето, усукваше се.
И при едно такова конвулсивно свиване размаханата й опашка го плесна по гърба с такава сила, че той се преметна през фалшборда и полетя с главата надолу.
Не падна във водата, а се пльосна върху нещо хем твърдо, хем жилаво. И додето се опомни, се видя върху гърба на Телената Обеца.
Изтрезнял напълно, съобрази на часа — не му оставаше друго. Извъртя се пъргаво и я възседна, както преди. Тоя път се хвана за хрилните й цепнатини, впи отчаяно в тях пръсти.
Да се задържи…
А защо ли? Нали накрая все щеше да се измори…
Акулата побесня: заподскача, завъргаля се. Но той не я пускаше. Вчепкан в нея, сраснал с нея.
Потресен от станалото, Наполеон изтърва ръчката на лебедката. И Дългата Опашка цопна обратно в своята стихия, където с рязък напън успя да се откачи от коварната кука. Потъна в дълбините.
А Телената Обеца, не по-малко ужасена от неочаквания си ездач, от вкопчените му пръсти в най-чувствителните й части на тялото, престана да се мята, а се стрелна направо — може би решила, че тъй ще избяга от непознатата заплаха, от необичайния враг. Катерът бързо изостана надире.
Бил продължаваше да стиска пръсти, да ги забива по-дълбоко в цепнатините, бедрата му стягаха все по-силно грапавия хълбок на грозната риба. И през цялото време в главата му настойчиво се въртеше въпросът: А защо?
Имаше ли смисъл да се съпротивлява още?
Вече му идеше да я пусне, да отскочи от гърба й, пък да става каквото ще…
И зърна приближаващия пясъчен бряг, ослепително бял на слънцето, като ледено поле.
Телената Обеца вече беше обезумяла. Без да гледа нищо, без да забелязва нищо, тя се носеше право нататък.
Ето, синята вода взе да позеленява, да изсветлява все повече и повече. Виждаше се плиткото дъно.
А тя не спираше — напред и все напред.
И заседна, коремът й се повлече по пясъка.