Преценил веднага, Бил не се колеба. Отскочи от гърба й и закуцука припряно из плитчината към брега, догонван и събарян от вълните. Неустойчив беше с тая непривична протеза.
Все пак успя да се добере до сушата. Грохнал от умора, с бъхтещо в гърдите сърце, той се тръшна на пясъка.
Олекнала без ездача си, поуспокоена при неговото изчезване, акулата се опитваше да се измъкне навътре в морето, досетила се най-сетне къде й е мястото. И сполучваше — всяка вълна я връщаше по няколко метра. После гръбната й перка изчезна. Ясно, достигнала бе по-голяма дълбочина, гмурнала се бе под водата.
Бил се огледа. Бе попаднал на някакво коралово островче, което несъмнено изчезваше при буря и прилив. Без палми, без никаква растителност — една пясъчна площадка със стотина метра диаметър.
Какво щеше да прави, когато вълните го залееха?
А приливът вече започваше. Изглежда, той бе помогнал на Телената Обеца да се измъкне от клопката, в която я бе въвлякла глупостта й. Дантелените краища на вълните при всеки плисък полазваха все по-близо до нозете на човека. С по няколко сантиметра наистина, но нали напредваха?
Бил отстъпваше все по-назад и по-назад, докато стигна мястото, откъдето нямаше накъде повече да се отстъпва.
А водата продължаваше да се надига.
Дали това щеше да бъде краят му — тъй нелеп, тъй безславен и безполезен? По-безславен от смъртта на Тимовия баща, загинал от оса.
Сам, без лодка, без една дъска поне, за която да се задържи, без никакво оръжие за защита, по-право за кураж. И с протеза на крака, която не помага при плуването, а тегли надолу, както безсърдечните сирени теглели за крака удавниците.
И чу друга сирена — на катера си. Видя го, понесъл се с пълна скорост насам. Верният Наполеон не го бе изоставил…
13
Телената Обеца кръстосваше заплетените лабиринти на рифа, без да забелязва, то се знае, без дори да подозира красотата му. Усетът за красота се заражда в развит мозък при сит стомах. В нейното мозъче нямаше място за чувства, за възхита. А стомахът й, както обикновено, беше съвсем празен. И цялото й същество се подчиняваше сега единствено на тоя нагон, на глада. Диреше плячка, напрегнала всичките си сетива — достатъчни за нейните нужди, ала невинаги безпогрешни.
Широката й ноздра долови мирис на уплаха. Страничната й линия като прецизен подслушвателен апарат определи мястото, където се водеше битката. И когато наближи съвсем, видя омара, който бе хванал една риба с по-малката си щипка, а с по-голямата й нанасяше тежки боксьорски крошета по главата. Странното е, че и малката, и голямата щипка са снабдени с бели напилени придатъци, които заместват зъбите. Вместо в устата — по ръцете.
Омарът излезе по-чевръст. Дръпна се мигновено, изчезна в дълбокото си скривалище ведно с плячката си. Не я изпусна. А там, явно, акулата не би могла да се намъкне.
По дъното пълзеше безстрашно едър краб. Разчиташе на оръжието си — две анемони на всяка щипка, с чиито парливи пипала плашеше неприятелите си.
Но преценил, че няма изгледи да уплаши тоя, побърза и той да се завре под коралите.
Хич не се плашеше електрическият скат, нашарен с прекрасни разноцветни петна, като морските плужеци, още по-ярко, още по-разкошно оцветени. Плужеците продължаваха да лазят по кораловите вейки, а скатът за разлика от другите си сродници плуваше с размахана опашка бавно и тържествено. Пъстрата премяна не им бе дарена ей тъй по прищявка на природата. Тя предупреждаваше: че единият е зареден с електрически ток, от чийто удар не всеки може да се отърве безнаказано, а другите имат такова отвратително месо, че повечето хищници не ги и поглеждат.
Спокойно сновяха насам-натам и съвсем дребните риби, сякаш знаеха, че такава грамада като акулата чук не би си губила времето заради тях, за нея те са трошици.
А тъкмо това им безгрижие се оказа фатално. Най-едрото прилепало, окачено почти до телената примка, отскочи светкавично от мястото си, да не повярваш, догони една, две, три рибки, нагълта ги, после се втурна да настигне плаващия си дом и отново да се закачи на старото си място, най-близо до устата на акулата, до изронващите се понякога оттам остатъци от храната й.
Тогава Телената Обеца усети близостта на едрия скат. Раздвоения Шип, който се носеше из тесните коридори на кораловите грамади, размахал вълнообразно страничните си плавници, подобен на вълшебно летящо килимче.
Изпружена назад, потръпваше жилавата му опашка, по средата на която стърчеше раздвоеният й шип. Все едно двувръх харпун. По него потича отрова, опасна за повечето хищници, способна да парализира дори по-едро животно от акулата.