Ала тя си го знаеше, всъщност това не беше и знание, инстинктът беше този, който й го подсказваше, пък може би и досегашният й богат опит. Тази отрова за нея е безвредна, защото е надарена с мощен имунитет срещу нея. Само трябва да пази от назъбените остриета очите си, които, както изглежда, тъкмо затова са поставени тъй раздалечени върху тия чудновати израстъци на главата.
Акулата чук се стрелна настървена към него, предусетила отдалеч вкуса на сочното му месо. Трионените челюсти проскърцаха алчно.
Усети я и скатът. И свърна зад изпречилия се мозъчен корал — огромна каменна грамада, набраздена с криволичещи вдлъбнатини, досущ подобни на истински мозък.
Когато Телената Обеца го последва, от него нямаше ни помен. По-право имаше. Той бе сварил да се зарие в пясъка, ала шиповете му се подаваха отгоре, като потрепваха от страх.
Обречен изглеждаше клетият — акулата лесно щеше да го измъкне оттам.
Щеше…
Ала в тоя миг от искрящата синева на залива изплува, сякаш се самозароди от нищото, нова сянка — огромна, зловеща.
Белязаната, тигровата акула преследваше Щърбата, дребната разнозъба акула, която размахваше бързо-бързо опашка в отчаян опит да се спаси.
Имала бе и тоя път щастие. И тоя път, както обикновено, случайността бе променила нормалния ход на събитията, дала бе отново възможност на слабия да оцелее.
Белязаната зърна Телената Обеца и много-много не се колеба. Навярно инстинктът я отклони към по-едрата плячка. Тя изостави дребосъка, който гонеше досега, и налетя право върху новата цел.
То се знае, акулата чук не я изчака. Заряза свряния в пясъка скат и се втурна презглава да отървава сега пък тя своята кожа.
Врът насам — врът натам! През тесни проломи, под нависнали каменни стрехи, сред разперени клони, без да усеща болката от одиранията на кожата, които те й причиняваха. Това сега не се отнасяше само до кожата, сега от това зависеше животът й.
Дали случайно или по предварително набелязан план (че кой знае какво може да се роди в една акулска глава?), тя се озова сред подводния тунел, където и друг път бе намирала спасение.
Вмъкна се направо в него, заогъва се през ниските му извивки като змиорка.
Белязаната я последва, без да се замисля. Втурна се подире й с пълна скорост. И нали беше много по-едра от нея, много по-масивна, още след първите няколко метра се заклещи между пода и тавана.
Тутакси схванала в каква клопка е попаднала, тя понечи да се върне назад.
Уви! Не й се удаде.
Поначало акулите не владеят задния ход, при това вече и перките й, щръкнали неподвижно, се бяха закачили в стените и сковаваха всяко нейно движение. Злополучницата се заизвива, зашиба с опашка, в безсилието си загриза кораловата си клетка.
Напразно!
Нямаше изход: ни напред, ни назад. Беше пленница в тоя каменен затвор.
И докато тя се блъскаше в тясната пролука и скърцаше със зъби, Телената Обеца се измъкна от другия изход и заплува, облекчена, над кораловия гъсталак.
Не би се отказала и тя да вкуси от месото на Щърбата, но оная, подушила опасността или пък наумила си нещо друго, се шмугна светкавично в един страничен проход, много тесен и за Телената Обеца.
Само се криеше или…
Разнозъбата акула бе преценила (или тя, или наследеният през милионите години опит на предците й), че предишната й зложелателка вече е обезвредена, че от кръвожадна стръвница се бе превърнала в безпомощна жертва — великолепна плячка за всеки, който успее да се възползува от случая.
И тя се възползува.
Промуши се през теснината до самата пленница, доскоро страшилище, а сега купчина месо, и впи разкривените си зъби в хрилете й. Заръфа ги настървено. Кръвта рукна и замъти водата наоколо, ала малката хищница не преставаше. Кой знае дали друг път щеше да й се удаде подобен случай? Без да вижда, само по усет, продължаваше да гризе, да гризе все нови и нови късове жива плът.
От другата страна, откъм опашката на тая планина от месо, я нападна втора малка акула, от третата — още една.
Беше обречена!
Давид и Голиат! Щърбата бе победила Белязаната.
А Телената Обеца, примамена и тя от мириса на раните, закръжи наоколо, неспособна поради големината си да се вреди на пиршеството.
Затова, когато видя как наблизо почват да се навъртат все нови и все по-големи акули, благоразумно предпочете да избяга. Отправи се към откритото море.
И тъкмо там, където свършва рифът, където изумрудът на плитководието преминава в наситената синилка на бездната, там, където се смесват двете течения: топлото и по-хладното, замъглявайки прозрачността на водата с трепкаща мараня, срещна глутница пясъчни акули и сновящи в близост до тях баракуди.