Те наистина бяха по-дребни от нея, но в такова множество представляваха заплаха, каквато тя нямаше право да пренебрегне.
Пак трябваше да бяга!
За щастие тяхната орда вече бе набелязала целта си — стадо охранени кефали — и обкръжили ги от три страни откъм морето, настойчиво ги подкарваха към плиткото, където щяха да се нахвърлят отгоре им и да ги довършат.
Още отдалеч Телената Обеца откри задалата се насреща й риба трион. Оная, със счупеното оръжие. Много по-безопасна сега. И все пак — предпочете да се отклони от пътя й.
Кривна отново към брега.
Дъното — равно, затлачено с пясък и тиня, довличани от вливащата се наблизо река — се надигаше плавно, постепенно, почти неусетно.
Ей тъй неусетно и акулата чук се оплете в мрежата, която Бил Адамсон беше опънал снощи покрай брега. Яка мрежа, закрепена с две тежки котви и поддържана от пластмасови поплавъци, предназначена за акули. С едри клетки, през които да преминават свободно по-малките риби.
Телената Обеца усети как най-първо се омота едната й гръдна перка. Докато опитваше да я освободи, се закачи и другата. После — и гръбната, и опашната.
Тя побесня от ярост. Заподскача, запремята се. И с всеки нов скок обезсилваше все повече тялото си. Като муха в паяжина.
Колко ли време се бе борила така с коварната клопка! Вече усещаше как почва да се задушава от липсата на воден приток в хрилете й.
Толкова бе изнемощяла, че не усети как редом с нея попадна в мрежата и друга риба, на големина колкото нея.
Счупения Трион!
Ала той се оказа не тъй безпомощен. Макар и осакатен, трионът му успя да нареже с острите си зъбци омоталите го капронови конци.
Оставаше да освободи и тялото си. Назъбеното му оръжие се размаха настървено, както при нападение върху рибен пасаж, разшири пробива.
Разшири го толкова, че през него се измъкна не само той, ами и задушаващата се акула чук, която със сетни сили заогъва опашка, ускори ход, задиша учестено.
И този път, по чудо, се бе отървала!
Стават чудеса — всъщност хрумвания на безчувствената Случайност, която предопределя съдбата на индивида. Сборът от случайностите при всички индивиди — вероятността, подчинена на закона за големите числа, пък се грижи за вида.
14
Бил Адамсон се бе завърнал от лов, запълнил трюма на катера с акули: и от въдиците, ала повечето от мрежите. Е, имаше и загуба. Едната мрежа бе разкъсана, но добре, че само на едно място. Иначе като цяло се бе запазила и му бе доставила цяла дузина едри „мренки“, както си ги наричаше галено той.
Вече ги бе предал на изкупчиците и бе тръгнал да се поразтъпче на сушата, оставил корабчето под надзора на черния Наполеон, който бързаше да се захване със своя „бизнес“ — сувенирите. Особено го бе зарадвала една бременна акула чук, от която бяха извадили двадесетина напълно завършени акулчета, все едно умалени копия на родителите си. Наполеон щеше да ги препарира и се надяваше още днес да ги разпродаде, защото тъкмо тия уродливи „дяволчета“ се търсеха най-много от туристите.
Хвалеше се, че вече е понасъбрал доста парици, та се надяваше скоро да зареже морето, което впрочем хич не го привличаше, за да си купи една скромна ферма, където да изкара в земеделски труд дните си. С жена, с деца, с внуци.
Винаги, когато чуеше последното му желание, Бил стисваше зъби до счупване. Нали и той говореше същото на Ева там, на пясъчния плаж, през нощта преди бедата?
Подпирайки се на бастона си от акулски гръбнак, накуцвайки, той се бе запътил по навик към кръчмата. За него напоследък пристанище значеше напиване. Така преминаваха дните му — от морето в пивницата и обратно.
Насред път случайно се сети за поканата на Тим — Морския Тарзан.
Защо пък да не отиде, защо да не го види? Нали всичко на тоя свят му беше еднакво безразлично?
Решил изведнаж, Бил пое все тъй куцук-куцук към Стридения залив, провлякъл изкуствения си крак в уличния прахоляк.
Всъщност какъв град беше това? Една главна улица, непавирана, в сухо време застлана с прах, а при дъжд превръщаща се в кално блато, край която стърчаха сякаш декори на филм за Дивия запад; почти еднакви дървени къщи с мухлясали от морската влага дъсчени стени, с несмазани панти на вратите, проскърцващи като внезапно натиснати спирачки на стар камион. И клюкарствуващи както навред по света съседки: простиращи прането си право на улицата или понесли кошници за пазар, или усмиряващи сбилите се дечурлига.
Откъм „Грандхотел“ — също такава неугледна постройка, само че с огромна шарена фирма, където преспиваха изгонените от корабите моряци и случайните посетители — се носеха пиянските напеви на още неизтрезнелите от снощи клиенти.