Най-сетне Том излезе от града и по тесен коларски път се отправи към мястото на спектакъла. Нямаше нужда да го търси много. Натам отиваха и други като него, а наоколо по поляната бяха паркирани колите и караваните на ония зрители, които навреме се бяха осведомили за удобствата на „Грандхотел“.
Тим го зърна отдалеч и изтича да го посрещне.
— Още мъничко! — рече той. — Нека се посъберат повечко хора, и почваме! Да падне някой и друг долар…
Бил огледа „арената“ — недълбоко, оградено с проядени коралови отломъци фиордче, чийто изход към залива преграждаше грубо скован дървен савак. Пък и не бяха нужни по-сложни съоръжения — акулата не можеше да пробие савака.
Ето я и нея! Разгневена от пленничеството си, а повече може би да не се задуши, тя се въртеше в замайващи окръжности в тясното пространство, като от време на време подаваше глава и оглеждаше със зли очи насъбралата се тълпа.
Беше млада пясъчна акула с дължина не повече от два метра, но за непосветените сухоземни посетители изглеждаше страшно чудовище. Обикновено не я смятат опасна в открито море, но сега, така затворена, раздразнена, несъмнено представляваше сериозна заплаха. Всяка акула, по-дълга от метър, изпаднала в безизходно положение, е опасна.
Застанал над самия басейн, подпрян на бастона, Бил поклати глава:
— Два пъти съм яздил… Мокаран… Първия път загубих крака си…
Тим понечи да възрази:
— То е, защото не си се упражнявал. А мен баща ми ме покачи върху акула на възрастта, когато каубоите възсядат конете си.
— Не само за това. И за друго. Винаги съм си въобразявал, че умея всичко. И така си е — всичко, което е по силите на друг, мога и аз: и полезните сръчности, и идиотщини… Първия път от идиотско самохвалство, а втория… Втория… Направо казано, още не бях изтрезнял.
Той положи ръка на рамото му:
— И все пак… Я го зарежи тоя занаят!… Не рискувай повече… Ако умреш наведнъж — добре, ами ако като мен само се осакатиш… Ела с мен, има хляб и за двама ни…
Тим се усмихна горчиво:
— Всеки търси по свой начин смъртта си. Едни с автомобил, други с уиски, трети… Третите мислят, че като си стоят у дома, ТЯ няма да ги забележи…
И бръкна с ръце в джобовете си:
— Пък само мен наричат луд… Макар че моето не е по-глупаво… Съвсем не и по-опасно. По-опасно е да пресечеш улицата. От автомобили загиват къде-къде повече хора, отколкото от акулите… Ами тореро бикоборците? Те имат за противник бик, едно мислещо животно, а аз — някаква акула, низша твар, само рефлекси, все едни и същи. Изучиш ли ги, от какво ще се боиш?
Бил поклати глава:
— Дали само рефлекси? И дали е тъй глупава? Аз вече имам особено мнение, струва ми се, че всяка притежава свой нрав, свой начин на мислене, ако щеш, свое лично поведение. И никога не знаеш какво може да й хрумне.
Разубеждаваше го, докато дълбоко в душата си беше съгласен с Тим. Че по какво наистина се различава неговото безразсъдство от коридата? От боксовите мачове? От автомобилните състезания?
Хората, ония, дето не смеят да си позволят никакъв риск, жадуват да видят как друг ще си счупи врата. За да си кажат: „Видиш ли колко съм умен, като не съм на неговото място?“ Тия, страхопъзльовците, обичат да ръкопляскат на смелчаците, докато ги гледат от безопасните си местенца.
Тим отново заговори. Изглежда, и нему не твърде често се случваше да споделя с друг мислите си, с друг, родствен по безумие с него:
— Пък и друго. Вкусиш ли веднъж от това, от опиянението на борбата де, от победата, изкушението става толкова голямо, че трябва много смелост да се откажеш… Не само аз… Един държи в ранчото си тигри, лъвове и леопарди, друг прави „слалом“ между кобри, трети влиза в чувал с гърмящи змии…
Той се наведе към ухото му:
— Слушай да ти кажа! Не са страшни акулите. Глобите, глобите са главният проблем. Забраняват ми, пък аз не спазвам забраната…
И се озърна. Сякаш не е Морския Тарзан, а най-обикновен продавач на крадени вещи.
Нямаше униформи, нямаше нищо подозрително.
— Да почваме! — реши той.
Бил му стисна ръката:
— Ей, не забравяй! Акулата — това е една сатанинска загадка. В постъпките й няма никаква логика. И какво чудно в това — тя е пришелец от други ери, отпреди стотици милиони години. Или по-право има логика, но нейна си, акулска логика.
Тим му махна с ръка:
— Ние с нея сме на „ти“. И аз отдавна съм се пригодил към логиката й.
Той стъпи върху издадената в басейна скала, облечен в здрав неопренов костюм, не да се пази от студа, а от шипчетата на кожата й. Надяна плавниците, спусна водолазната маска над очите си.