Няколко чифта ръце се протегнаха отгоре, поеха неговите ръце и го извлякоха вън от водата.
Акулата се хвърли да го догони във въздуха, но закъсня. Закъсня с част от секундата. Зъбите й изчаткаха на празно.
Задъхан, потресен от станалото, Бил пристъпи към пострадалия, придържан от двама непознати.
За щастие сред публиката се оказа и един лекар, който дотича със санитарната си чанта и направи плътна превръзка върху разкъсаното рамо.
Сега вече и минутите можеха да се окажат фатални.
Отнесоха ранения в колата на лекаря, който тръгна веднага, за да го откара колкото може по-скоро в болницата.
Тълпата, развълнувана, но със зле прикривано опиянение от разигралата се пред очите й драма, от жестоката схватка, от вида на кръвта, почна да се разотива шумно.
Пое към града и Бил Адамсон, като куцукаше още по-мъчително с повредената си протеза въпреки помощта на бастона.
Още по-замислен: и за чуждото, и за своето нещастие.
Прекалено самонадеян беше и тоя… Прекалено — без мярка… А трябва мярка…
15
Колко неопределено значение има думата живот — животът въобще, а не съществуването на отделния индивид. Той обхваща двете крайни противоположности: и битието, и смъртта. Животът за едного означава гибел за другиго.
За да оцелява, Телената Обеца трябваше да убива други живи същества, които също така се борят да живеят. Така беше устроена тя, така е устроен светът. „Царят умря, да живее царят!“
Отново гладна, акулата чук пак кръстосваше океанските простори в дирене на храна. А храна трудно се намира, защото природата е надарила безпристрастно всички с някакви оръжия — дала и на хищници, и на жертви еднакви шансове.
Потребни бяха неимоверни усилия и немалко късмет, за да успее. Може би главно късмет — да попадне случайно на изостанала от пасажа болна риба, на умиращ делфин, на убит от хората кит.
Срещнатата костенурка успя навреме да прибере в корубата лапите и главата си. А устата на Телената Обеца се оказа твърде малка за тоя обемист костен калъф. При това останалата в ъгъла й телена бримка не й позволяваше да се раззине колкото трябва.
Не ставаше за ядене и заспалата на повърхността китова акула — огромна дебелана с плоска глава и уста, като пещера, способна да налапа наведнъж няколко сроднички на Телената Обеца. Голяма, чудовищна, но безобидна. За храна й служат само дребосъци. Кой може да отвори толкова широко челюсти, та да захапе тлъстото й туловище?
А глутницата корифени, сякаш излети от злато и патинирана мед, която гонеше летящите риби, мигом свърна встрани, изчезна от погледа.
Да можеше да се мери с тях по бързина?
За беда и други като нея също диреха препитанието си, и другите искаха да живеят.
Един от най-ненаситните беше тоя, Кривата Челюст.
Сред бъркотията на звуци акулата лесно различаваше подсвирванията на делфините, чуруликането на баленовите китове, шумоленето на различните рибни пасажи.
Колкото до тоя глас, никога нямаше да го сбърка — оглушителното скърцане на кашалота, най-опасния враг на акулите, на калмарите, на тюлените. Длъжна беше да го разпознава отдалеч, за да се дръпва от пътя му навреме.
Кривата Челюст, изглежда, си играеше. По-право — ободряваше се. Когато му стане много горещо, той се гмурва отвесно в дълбочините, на хладина.
Затова Телената Обеца продължи пътя си, като само гледаше да бъде обърната със страничната си линия към него. Не се знае какво може да му хрумне в следващия миг.
Ето го, изплува. Отпусна се на повърхността неподвижен. И задъхан. Дори толкова отдалеч се чуваше как вдишва и издишва често-често през единствената си лява ноздра. Затова и фонтанът му е насочен напред и наляво.
Акулата чук смяташе вече, че е отминала всяка опасност, когато той се втурна изненадващо срещу нея.
Разбира се, тя не размисля дълго дали е за нея или за другиго, ами наведе глава и с пълна скорост заби надолу.
Все по-бързо и по-бързо!
Защото чуваше отчетливо тласъците на опашния му плавник и скрибуцащите звуци, с които той като прожектор опипваше пространството пред себе си.
Светът помръкваше бързо. Накрая настана непрогледната, вечна нощ на бездната, прорязвана от подобните на метеори светещи твари. Едни примамваха така плячката си, други заслепяваха хищниците, трети си разменяха любовни признания. А сред тях сновяха други пък невидими сенки: още по-коварни несветещи стръвници, които в мрака можеха да се промъкнат по-лесно до жертвата, и гледащите да не се мяркат много-много пред алчните им уста иначе беззащитни съществува.
Вече нямаше съмнение. Кашалотът я бе уловил в живия си ехолокатор и я догонваше. Между отделните му провиквания тя чуваше и бумтежа на огромното му сърце особено когато си отвореше устата.