Бегълката сменяше рязко посока в напразни опити да го заблуди. Не й се удаваше. Страничната й линия вибрираше болезнено от насочения към нея ултразвуков сноп.
Все по-мощен, все по-оглушителен!
И — отново същото!
Отново откри под себе си надигащото се друго чудовище. Та той, животът, всъщност е низ от повтарящи се безизходици.
Задаваше се Многоръкия, огромният кракен, чиято водна помпа вече заглушаваше с бумтежа си пулса на кашалота.
Случайно се бе озовала там, на граничната линия, където обикновено се срещат при набезите си двамата морски властелини.
И тя беше обречена да задоволи глада или на единия, или на другия!
Забрави главното правило, че всеки хищник предпочита по-едрата жертва. И още едно — че хищниците се сбиват заради общата плячка, каквато и да е тя.
Но усети, че остава настрани от техните пътища. Още веднъж Случайността се бе оказала необичайно благосклонна.
Без да се зарадва особено, защото не знаеше какво е това радост, Телената Обеца намали ход, за да изчака изхода от срещата на двамата гиганта. Не само от любопитство, а от инстинктивната надежда, че би могла да дочака леко достъпно месо. Когато има двубой, има победен, има и победител, с когото да споделиш извоюваната от него трапеза.
Двете грамади се сблъскаха с грохот. После дълбините кипнаха от пламналата битка. Водата замириса на кръв и тоя мирис сякаш подлуди Телената Обеца, примами я още по-близо до счепканите бойци.
Многоръкия теглеше надолу, към своето царство, където (наследствената памет му го подсказваше) врагът му няма да устои дълго без въздух.
По-силен се оказа Кривата Челюст. Надделя. Успя да изплува нагоре, повлякъл със себе си прилепналото към тялото му главоного.
Водата отново засия в синия си блясък. И през лъщящите й слоеве закръжиха други акули, привлечени и те от шума на борбата и от мириса й.
Достигнаха като изстреляни повърхността, издигнаха се над нея и се сгромолясаха обратно с гръмовен плисък.
Тогава Телената Обеца успя да ги разгледа. Кашалотът, няколко пъти по-дълъг и по-дебел от нея, със сиво-кафяво тяло, една трета от което се падаше на тъпата му, пресечена отпред глава, беше захапал единствената тентакула на калмара. Нали другата му я бе откъснал при предишното сражение? Опитваше да примъкне в устата си подобното на колона туловище, което в огъня на сражението менеше окраската си като пламък — ту червена, ту кафява, ту зеленикава. Ала изкривената му долна челюст, макар и нанизана с дълги цяла педя зъби, както изглежда, не можеше да изпълнява задачата, която природата й бе възложила.
Впил осемте си къси пипала в челото на врага си като злокобен тюрбан, кракенът ръфаше кожата му с папагалския си клюн и се приближаваше все по-близо до дихалото му, което и в разгара на битката продължаваше да изпръсква фонтаните си.
Облагодетелствуваха го две обстоятелства: наследствената му упоритост и непохватността на счупената челюст.
Многоръкия най-сетне се добра до единствената ноздра на кита и я запуши с цялото си тяло.
Досетил се какво става, кашалотът побесня. Завъргаля се, заподскача, затръшка се върху вълните, за да отхвърли от себе си кръвожадния ездач, когото доскоро смяташе за леснодостъпна плячка. И който неочаквано се бе превърнал в равностоен противник.
Напразно!
Гигантското мекотело сякаш съзнаваше, че това е единственият му шанс да оцелее. Затова се притискаше все по-плътно над запушеното дихало, като че ли искаше да се срасне с него.
Кривата Челюст взе да се задушава. Той вече не се бореше, той в действителност агонизираше, лишен от тъй необходимия му въздух, особено сега, в напрежението на боя.
Скоковете му вече не приличаха на обичайните му премерени хватки, с които досега бе побеждавал безброй такива противници, те вече представляваха безредни гърчове, последни напъни за живот на умиращото тяло.
И накрая се отпусна неподвижен. Долната му челюст увисна и освободи калмарската тентакула.
Чакал само това, Многоръкия изведнъж отлепи всички вендузи на пипалата си, гмурна се под водата и като ракета се устреми към дъното.
Едва издържали до тази необикновена развръзка, струпаните наоколо акули се нахвърлиха от всички страни върху огромната си плячка.
16
Сватбата на Ева Хук и Хенри Кларк беше почти уговорена. Девойката, огорчена и донейде обидена от постъпката на доскорошния си любим, отстъпи пред увещанията на баща си.
А капитан Хук взе това решение едва след като научи, че годеникът на дъщеря му получава наследство от свой братовчед, загинал при автомобилна злополука. Неголямо наследство наистина, но достатъчно да му осигури известно материално благополучие — едно скромно предприятие за производство на ръкавици с осигурена клиентела.