Хенри Кларк схващаше, че не може да сломи упоритостта на капитана. При това дълбоко в душата си, с разума, с логиката си беше съгласен с него. Съзнаваше, че е прав.
Като последен опит той почти изпъшка:
— Аз съм длъжен, чувате ли? Длъжен съм! Иначе не само тя, иначе и аз не бих се уважавал…
Слушалката онемя отново. Всъщност ненапълно. Долови се някакъв неясен разговор — далечен и приглушен, — сякаш се бяха оплели линиите.
После се чу гласът на Ева, най-сладкият глас на света:
— Хенри, разкажи ми всичко! Неволно подслушах думите на татко. Току-що влизах… А той не ме бе забелязал…
Хенри усети, че дъхът му спира. Трябваше да й го каже — все едно да натисне спусъка на опряния в слепоочието му пистолет.
— Открих го! — пошепна той.
Тя вече се бе досетила, но за да бъде напълно сигурна, запита:
— Кой? Кой?
— Допускам, че е Бил. И знам къде ще го намерим.
Девойката не успя да овладее радостното си вълнение:
— Как разбра?
Наложи се и на нея да прочете вестникарското съобщение.
Едва го изслушала, тя отсече:
— Да не губим време! Да тръгваме!
Хенри предполагаше, че ще стане така. Преглътна мъката си, наистина каква жестока мъка, и рече:
— Идвам да те взема.
Изкара колата от гаража и се отправи към дома й.
Тя го чакаше пред входа.
Без никаква излишна дума, изчакал я само да седне до него, той натисна педала и се понесе към самолета.
Там двамата се прехвърлиха в хидроплана.
Пилотът запали моторите. Витлата забучаха и корпусът се хлъзна по повърхността все по-бързо и с все по-осезаемо подрусване от насрещните вълни, както се тресе колесарят на обикновен самолет при излитане от неравна писта.
Изведнъж друсането престана. Машината, отлепила се от водата, почна плавно да набира височина.
Летището се смали, отдалечи се. Заедно с него се смаляваха и очертанията на бреговата линия, постройките, разпенените вериги на вълните, които пъплеха към белите плажове.
Навела се до ухото му, Ева запита:
— Защо направи това? Ти, ти. Нали знаеш какво означава то?
— Защото те обичам — той преглътна мъчително. — Не мога иначе…
Едва сдържаше сълзите си. Беше убеден, че така погубва щастието си. И мнозина щяха да го нарекат глупак. Но дори и глупак, не беше способен да постъпи по друг начин. Имаше такъв герой, литературен герой. У Достоевски. Смятали го идиот.
За да не заплаче, заговори. Тези издайнически сълзи! Винаги! Трябваше да говори какво и да е. Даже глупости. Сега те подхождаха на ролята, която по своя воля си бе избрал.
Нека бъде идиот! Но почтен, с чиста съвест. Не подъл мъдрец…
— Как мислиш, Ева? Ние човеци ли сме? И не трябва ли да се различаваме по нещичко поне от животните? Учените настояват, че наследственото вещество у човека и шимпанзето, деветдесет и девет процента, е едно и също. Само на един процент се дължи разликата ни.
Тя беше биолог, нима можеше да не го знае? Но какво отношение имаше то в сегашния случай?
Сякаш прочел въпроса й, Хенри добави:
— Във физиологичните процеси няма разлика. Но в психичните? Тъкмо там сме длъжни да докажем, че не сме животни. Два маймунски самеца ще се сбият, двама приятели ще се разберат по човешки.
Адамовата му ябълка подскачаше от мъчителни преглъщания, краката му потреперваха върху педалите, пръстите му стискаха щурвала до счупване, очите му по навик следяха навигационните прибори. Ала мисълта му оставаше все при нея.
— Има ли еволюция в природата? Едноклетъчни, мешести, червеи, риби, земноводни, влечуги, бозайници. Все качествени скокове. И накрая — човекът. Разумът. Случаен ли е тоя ход? Дали няма някаква закономерност? Все по-нагоре. Към човечност. Към нещо над човечността. Присъщо на тоя вид „хомо“, в какъвто ще еволюира сегашният недостатъчно разумен „хомо сапиенс“. Вярвам, убеден съм, човекът е създаден от тоя всемирен закон на еволюцията, за да коригира своята майка — природата, — да надмогне първичните нагони, които тя е заложила в неговата същност, в тия деветдесет и девет процента ДНК…
Пилотът у него действуваше почти машинално.
Ръцете му отпуснаха напред щурвала, хидропланът се наклони, насочи се уверено надолу. Земята, вълните, морските съдове почнаха да се издуват, да нарастват.
Ето Стридения залив! Ето и пристанището!
Машината се приводни с възможно най-лек плисък, после с намалени обороти на витлата приближи към брега.
Още щом стъпиха на сушата, двамата наеха такси и тръгнаха към болницата да разпитат ранения Тим — Морския Тарзан.
Лекарите ги допуснаха за малко до леглото му. Нямаше опасност от усложнения след мозъчното сътресение. А хирурзите бяха успели да закърпят добре срязаните мускули и сухожилия. Само че се налагаше да остане още няколко седмици на лечение, до пълното им зарастване.