— Бил ли? — сви устни той. — Малко знам за него. Само от кръчмата… Пие, много пие… Някаква голяма мъка… Но човек… И сред пияниците има истински човеци… Понякога по-често, отколкото сред трезвениците… Говоря така не само защото на него дължа живота си…
— С какво се занимава? — не успя да сдържи въпроса си Ева. — От какво се издържа?
— От акули. Лови ги, продава ги. Затова са му прикачили прякора Акулския Бил… Не само за пари, то вече от тоя лов много не се печели. Повече за отмъщение — тъй дума той.
— Къде да го търсим?
— Или в кръчмата, или в морето. Никъде другаде.
Нямаше какво повече да научат от него, пък и определените от лекаря минути изтичаха, затова се сбогуваха и си тръгнаха.
На вратата Хенри се обърна:
— А вие? Какво ще правите после?
Оня се усмихна виновно:
— Пак същото! Друго не съм научил. А ще подиря и Бил. Може с него да измъдрим нещо по-свястно. И за мен, й за него…
Притежателят на пивницата също не можа да им съобщи нещо определено:
— Наминете край пристанището! Там навярно ще знаят накъде се е отправил. Той мълчи, ала помощникът му е бъбрив.
На кея завариха няколко рибари, които кърпеха мрежите си, изподрани от коралите.
— Трябва ни Акулския Бил — рече Хенри Кларк.
Ония спряха работата си:
— А защо ви е?
— Негови приятели сме.
Това наистина ги учуди. Тия двама елегантно облечени хора, от съвсем друг свят — негови приятели!
Най-старият поклати глава:
— Не е за вярване, простете! Та той е тъй различен от вас.
— Че кое е тъй различно?
Друг промърмори през захапаната лула:
— Всичко. Като почнем от дрехите…
— Какви са неговите дрехи?
Трети, съвсем млад, почти момче (тук рибарите тръгват на лов още като деца), предвари другарите си:
— От акулска кожа. И панталоните, и якето. И каскетът. И ботушите.
Веднъж почнал, не можеше да спре:
— Бастонът му от акулски прешлени. Маже ботушите си с акулска мас. От акулска мас си вари сапун. Яде суров акулски дроб…
Да не остане по-назад, друг притури:
— Казват, бръснел се с акулски зъб. Готвел си супа от акулски перки — затуй бил толкова силен.
Видял, че вече прекаляват, най-старият пак се обади:
— Не ги слушайте, мистър! Рибарски басни, нали знаете? За всички ловци на акули бърборят такива врели-некипели. Даже може да ви издрънкат, че плаща на кръчмаря със златни пръстени, дето ги вади от стомасите на уловените акули. Останали там от изядените хора…
Хенри отдавна се досещаше, че го подмятат, без да подозират, че познава морето не по-зле от тях.
— Край на дяволиите! — рече той. — А сега сериозно ми кажете къде да го намерим!
Старият посочи неопределено:
— В морето!
Друг взе да обяснява:
— Заранта Наполеон каза…
Пак му замириса на задявка:
— Какъв Наполеон?
— Негърът, механикът му… Рече, че отиват към Птичия остров. Там заложил мрежите.
Хенри вдигна ръка:
— Е, това вече е нещо! Благодаря ви!
И поведе Ева за ръка:
— Ще го преварим! Ще го изчакаме там. Тоя път няма да ни се изплъзне.
Качиха се отново на самолета, сподирени от учудените погледи на рибарите, и след кратко засилване по водата отново се вдигнаха във въздуха.
Птичият остров се намираше на петдесетина мили оттук. Скоро щяха да бъдат там, много преди този, когото толкова отдавна търсеха. Тя — с несдържана радост, той — с тъпа болка в гърдите. И насила потискано чувство на недоволство от себе си, от своята почтеност. И от своя късмет — защо тъкмо той трябваше да прочете съобщението във вестника? Ако не го бе забелязал, всичко щеше да протече другояче…
За добро ли беше това? Или…
Отдолу океанът блестеше с разкошните си оттенъци — от бледата резеда в пясъчните плитчини през всички преходи на зеленото, светло и тъмно, до мрачното синило на дълбините, отгоре, от високото наподобил многоцветна географска карта. Само с една разлика, една, но най-съществена. На картата всичко е неподвижно, сковано, а тук то живееше, отсенките се преливаха една в друга, променяха се не само от дебелината на водните слоеве, а и от теченията, от облаците, от изгрева и залеза; тук вълните пъплеха, заоблени хълмове, сякаш мускули под атлазената кожа на невиждан гигант; тук летяха птици, тук сновяха насам-натам кораби и лодки, които оставяха подире си бели дири като опашати звезди; тук се мярваха стада делфини или косатки, избликваха фонтаните на издишващи китове, с една дума — виждаше се животът, в неговата родна стихия, люлката, където се е зародил и където навярно най-късно ще изчезне, когато планетата ни почне да умира — от естествени, космични причини или вследствие на човешкото безумие.