Някои от тия морски съдове, отгоре като малки орехови черупки, беше катерът на Бил.
Но кой ли?
17
Телената Обеца се плъзгаше почти под повърхността с леки поклащания на опашката, подала над водата само гръбната си перка. Все още неогладняла, преситена от онзиденшното пиршество върху задушения от кракена кашалот.
Плуваше, за да не потъне; плуваше, за да диша. Плуваше… Плуваше…
Нямаше покой! Дори и сита, с тъпо доволство от пълния стомах, беше длъжна да се движи — един вечен скитник из моретата.
Ала не се отпускаше. Следеше всичко, що става край нея. Ти може да си преял и от това — доволен, но другият, врагът, най-често е гладен. Ситост не значи безгрижие. И сит, и гладен — винаги нащрек!
Ето, пак трябваше да се бяга!
По усилващия се плисък, по издаваните звуци личеше, че насам се носи с пълна скорост стадо косатки. Дали Еднооката помнеше убийцата на детето й или не?
Защо кучето не забравя кой го е ритнал, защо слонът не забравя кой го е стрелял, а косатката да забравя? Нали се смята, че тя е по-интелигентна и от кучето, и от слона?
Всъщност то нямаше значение. И без това убийство двата рода бяха във вечна война, откак съществуваха редом.
Най-сигурно беше надолу. Косатките не могат да се гмуркат колкото кашалотите.
Тя наведе глава и заби натам, сякаш се хлъзна, разперила гръдните перки.
Светът отново притъмня. За нея тая смяна на мрак и светлина беше съвсем естествена, най-обикновена, съвсем привична. И тъмнината, и налягането, и студът, и срещаните твари: светещи и невидими.
Нали затова беше страничната й линия — да вижда и невидимите?
Опитала да я последва донякъде, Еднооката скоро се отказа и изплува обратно за въздух.
В същия миг, когато трябваше да си отдъхне от напрежението, от страха пред безпощадната отмъстителка, Телената Обеца усети новата заплаха.
Отляво я нападаше друг враг — определи го на часа — обикновена бяла акула. Всъщност не толкова обикновена и не толкова бяла. Гърбът й беше тъмен, даже черен. Само коремът й от това, от тая съпоставка, изглеждаше светъл. С размери поне два пъти колкото Телената Обеца. Не от най-големите, но достатъчно голяма, за да я нагълта цяла по обичая си, без да прибягва до едрите си трионени зъби.
Акулата чук размаха с ужас опашната перка. Надолу, още по-надолу, в по-стръмно спускане! Знаеше, че неприятелката й и поради обема, и поради устройството на тялото си не беше способна на това.
И все пак я настигаше, не изоставаше. Изглежда, съвсем бе прегладняла. Та нали и Телената Обеца си оставаше акула, не умееше като делфините, като кашалотите да се гмурка отвесно с главата надолу.
Тя се щураше в паника ту вляво, ту вдясно — дано я заблуди.
Напразно! Преследвачката се въртеше над нея, около нея, в безкрайни невидими орбити, като че ли така, с тоя подобен на ритуал пред кърваво жертвоприношение танц, опитваше да я замае, направо да я лиши от воля за съпротива, да я хипнотизира. Под устата й висяха десетина прилепала, които й придаваха вид на безчувствен дългобрад жрец палач.
Телената Обеца чуваше скърцането на огромните зъби, маховете на мощната опашка, клокота на промиващата хрилете вода.
Още малко, още миг…
Насочила всичките си сетива към нападателката, едва не се натика сама в глътката на пресрещналата я исполинска акула, Ужаса на бездната.
Отскочи светкавично, доколкото й бе възможно, надясно. Остави бялата акула, неуспяла поради тромавостта си навреме да се отклони от взетата посока, да връхлети срещу още по-страховитото чудовище.
Телената Обеца не дочака изхода на борбата. А той не можеше да бъде друг — обикновената бяла акула или щеше да избяга, или да бъде изядена. А и едното, и другото не я засягаха. Засягаше я само това, че и двата врага, улисани един с друг, я бяха забравили.
Тя заплува бързо към брега. Пак се бе отървала.
Нали това е животът: ежечасно, ежеминутно откопчване от дебнещата на всяка крачка гибел? Видяна и невидяна, осъзната и неосъзната. До някой фатален пропуск…
Наближи шелфа. Морското дъно се надигна рязко нагоре, после неусетно продължи да изплитнява.
И там, в грейналия на слънцето син блясък, улови очертанията на литналия като надиплено одеяло скат.
Той я усети. Но не толкова навреме, че да избяга. Преди да се зарие по обичая си в пясъка, тя се втурна да го захапе.
Не че беше гладна, съвсем не. Само от стръвта да убива, разбудена при вида на една от редовните й жертви. Както ситата котка продължава да лови мишки ей така, по навик ли или по заложен в кръвта й от далечните предци инстинкт?