И видя — от другата страна нападаше Счупения Трион. Какво го бе раздразнило отново толкова, че да се вчепква в подобна безсмислена за него схватка?
Връхлетя и с останалата част от триона нанесе дълга рана в плоското тяло на Раздвоения Шип. Не смъртоносна наистина, но нали попречи на акулата? Излъгана от болезнения гърч на жертвата си, тя не свари да го захапе, където трябва, за главата, а впи челюсти в страничния му плавник.
В следния миг скатът замахна с опашка. Телената Обеца усети как от мощния удар двойният му шип се впи в източената й глава, почти до окото.
И додето се опомни, плячката се изплъзна със сръчно извъртане, като остави между зъбите й парче от тялото си, а до окото й — прекършен, единия си шип.
Избяга, скри се зад някакъв корал.
Разочарована, гневна, Телената Обеца свърна към открито море.
Все още в плитководието пътят й премина покрай цяла гора водорасли. Всъщност не и гора, а подводна непроходима джунгла, която гъмжеше от живот. Пърхаха всевъзможни по форма и окраска морски кончета, стрелкаха се морски игли, провираха се бодливи скорпени, пълзяха охлюви и плужеци, прелитаха на орляци, чувствувайки се в безопасност, морски пеперуди.
А това?
Свряла се в гъсталака, незабележима за окото, рибата луна пасеше бавно и съсредоточено сочната зеленина. Тук можеше да бъде съвсем спокойна, можеше да разчита не само на своята сила и негодното за ядене месо, а и на непревзимаемата си крепост от преплетени жилави водорасли.
После дъното хлътна стръмно надолу. И Телената Обеца се видя принудена да изчака отминаването на караулещата по тая граница шайка баракуди. Не че се боеше много от тях, но все пак — предпазливостта й бе вродена. Понякога роднините й проявяват нечувана дързост, понякога се показват жалки страхливци.
Когато достигна вдадения в морето скалист нос, подаде глава над водата. Откъм хоризонта, където след преминалия дъжд сияеше разкошна дъга, прииждаха натегнали лениви вълни, сякаш още недостатъчно разсънени, и сърдито, с кипящи гейзери се бъхтеха в облепените с морски жълъди каменни грамади. Сетне протягаха дълги запенени пипала в пролуките между скалите, все едно умалени фиорди, където водата се плискаше и клокочеше сред довлечените празни и изпотрошени мидени черупки.
Продължи.
И скоро се вряза в някаква безцветна пихтия. Ако беше гладна, би позаситила тук глада си, защото се бе озовала сред брачния празник на малки калмари, като прозрачно желе, в което се виждаха само черни точки — очите им.
Замаяни в любовния си унес, те сякаш не я забелязаха, не се пръснаха както обикновено, та трябваше тя с мъка да си пробие път.
Заплува навътре. Тоя път попадна сред стадо медузи, преливащи във всички отсенки на седефа, пулсиращи отмерено, без да й обръщат внимание. Медуза до медуза, докъдето стига поглед.
Скоро и това разкошно шествие свърши.
Тогава Телената Обеца усети приближаващите косатки.
Какво ли бяха харесали тук? Докога щяха да се мотаят все край нея?
Ето, една се втурна насам, вирнала над водата острия си плавник.
Пак Еднооката!
Нямаше ли най-сетне да я остави на мира?
Акулата заби надолу. Колкото може по-дълбоко!
И отново искрящият син ден се превърна в черна нощ.
Отново се бе спасила… Спасила се!
А това! По-малка ли беше тая заплаха?
Насреща й изскочи като изстреляна ракета Многоръкия. И преди тя да съобрази, та да промени посоката, метна отгоре й дългото си пипало. Въоръжените с остри нокти вендузи се впиха в плътта й.
Това може би щеше да бъде краят?…
Ако Кривата Челюст не бе отгризал навремето втората тентакула, чието предназначение беше точно такова — да се впие в другата й страна, да я обезсили съвсем.
Сега така, еднорък, кракенът не успя да я задържи. Жертвата му, само мускули и сила, се развъртя бясно, запремята се. И изведнъж се отскубна от впитите в кожата смукала.
Макар с разранената кожа, окървавена, но жива, Телената Обеца се устреми обратно нагоре.
За малко щеше да се блъсне в излегналата се на повърхността манта, Продупчената — огромна, годна да покрие с плоското си тяло десет акули като Телената Обеца.
Стресната, сепната в дрямката си, тя не прецени. Допусна, че нападат детето й, и в пословичната си майчина самоотверженост се хвърли срещу предполагаемия враг.
Лоцманите й, много по-съобразителни от нея, успяха да се шмугнат мигновено в устата й.
Подскочи на височина два-три метра — каква ли сила притежаваше, за да стори това — и се стовари с цялата си тежест върху неочаквалата такъв прием акула.